сряда, 29 декември 2010 г.

Последната воля на Дон Кихот

Многоуважаеми сеньор Панса,
Санчо,
Приятелю,

Времето никому не прощава. Прогонва, заключва и дори изяжда по-напористите копнежи, мечтания, вери. В дните туй става неусетно в борбите с Лукавия. Спечелени битки – ден, подир ден. Без човек да си дава сметка, че губи войната.

Ти, Санчо, беше упора. Добър и верен приятел. Макар и често пътищата, които обсебваха главата ми да са ти се стрували вятър работа. За разлика от глупостта, Санчо, наивността си отива с времето.

А глупостта състарява. Залоства всички врати и прозорци към съзнанието. И човешкият мозък, приемайки необятни количества информация, но неспособен сам да извлече същината, бавно започва да съхне.

Ще загинат хиляди, ще се спасят малцина. Но словото ще остане – най-напористата сред копнежите, най-пъргавата сред мечтанията, най-ловката сред верите. Надеждата, Санчо, надеждата ще остане. Тя не ще остане за нас, но ще остане за малцина от онез, които идат след нас.

И в тези ми думи, Санчо, не ще намериш смисъл. Синьо-сивите бръщолевици на един бледо розов лунатик. Но последната воля дори и на лудия е свещена. Затова не се колебай да сториш туй дето ще ти заръчам.

Вземи ризницата, овехтЕлата и копието, ръждясалото, тези що не виждаш смисъл да оставиш за себе си. Влез в селото и върви по прашния друм край реката, дето играят децата и техните деца ще играят, и децата на децата им. Загледай се и наблюдавай внимателно тази игра. Дай ги на оногова що страни от другарите по беля и изучава пчелите, цветята, птиците, небесата. Дай му ги и виж, виж как ще се превърнат в златни.

Туй е всичко и в замяна вземи кесията, вземи хана, погрижи се за жената.

Прощавай Санчо и си остани на земята.

Дон Кихот де ла Манча

четвъртък, 23 декември 2010 г.

Фрагмент

Да толерираш глупостта е дискриминация на интелекта.

събота, 18 декември 2010 г.

Блус за двама

Един блус?

пльок пльок пльок пльок пльок

Лов, лов из ъ върб...

(Тиър дропс)

неделя, 12 декември 2010 г.

Here With Me

I didn't hear you leave
I wonder how am I still here
And I don't want to move a thing
It might change my memory


Oh I am what I am
I do what I want
But I can't hide


And I won't go
I won't sleep
I can't breathe
Until you're resting here with me


And I won't leave
I can't hide
I cannot be
Until you're resting here with me


I don't want to call my friends
For they might wake me from this dream
And I can't leave this bed
Risk forgetting all that's been


Oh I am what I am
I do what I want
But I can't hide


And I won't go
I won't sleep
I can't breathe
Until you're resting here with me


I won't leave
I can't hide
I cannot be
Until you're resting here


I won't go
And I won't sleep
And I can't breathe
Until you're resting here with me


And I won't leave
I can't hide
I cannot be
Until you're resting here with me


Oh I am what I am
I do what I want
But I can't hide


And I won't go
I won't sleep
And I can't breathe
Until you're resting here with me


I won't leave
I can't hide
I cannot be
Until you're resting here


And I won't go
And I won't sleep
And I can't breathe
Until you're resting here with me


I won't leave
I can't hide
I cannot be
Until you're resting here with me

вторник, 30 ноември 2010 г.

Колко ти остава?

Шлинг-шлянг, пльок, бзиииииийт…

Фииииииииииииииииииииииииииииииуууууу

или друго.

В търсене на модерното „тик-так”,
звукът на подадената команда
към Duo core процесора
все още измерва онова
имагинерното
пространство в пространството
времето.

Шлинг-шлянг, пльок, бзиииииийт…

Колко ти остава?

За да гониш парите; За да създаваш идеали; За да се кланяш на кумири; За да търсиш смисъла; За да осмислиш действията; За да оправдаваш грехове; За да следваш принципи; За да се давиш в суета; За да се възхищаваш на красивото; За да осмиваш грозното; За да превъзнасяш доброто; За да заклеймяваш злото; За да се съешаваш; За да се размножаваш; За да искаш; За да търсиш; За да избираш; За да плачеш; За да молиш; За да се молиш…

Шлинг-шлянг, пльок, бзии…

Колко ти остава?

Шлинг-шлянг, пльо…

Колко ти остава?

Шлинг-шлянг…

Няма време…

Шлинг…

Колко ти остава, за да обичаш?

събота, 13 ноември 2010 г.

Отговори

Драга Моя,

Отново седя на ръба на скалата, търся те на границата на хоризонта и в звука на вълните. Знам, че си някъде там, пропуснах заминаването ти улисан в злободневните грижи на замъка, съжалявам мила.

Сега ти пориш вълните, последвала желанията и мечтите си. На мен ми се отдава добър случай да докажа думите си, така пламенно изричани пред теб. Опитвам се да стъпя здраво на Скалата, да черпя от нейната сила. Всеки повей обаче, съзнанието ми превръща в ураган. Всяка вълна в трагична буря.

Самотната стая и твърдият нар още пазят аромата ти, спомен от дните ни. Май е време да проява дързостта така нехарактерна за мен, да отворя прозореца, да сменя въздуха и в очакване на пристигането ти да дълбая и разширявам, коридори и стаи, с надежда следващия път залисана в броденето им да останеш завинаги.

Нескромен и очакващ Г.М.Х.

четвъртък, 28 октомври 2010 г.

Кралят на рибарите

Статичен е и въздухът в стаята,
Безвремието дебне зад радиатора,
а топлината му протяга се унесена в летаргия
- Сърцето ми без теб е вкочанясало.

И слънцето, изпратено от Краля на рибарите,
се готви за последната си битка,
Сърцето ми - студен войник на барикадите,
нахлузва овехтялата си ризница.

Душата ми - огряна от лъчите на Надеждата,
обръща се с коварна маска на предател,
опиянена от миражите на собствената си фантазия,
забива ножа седем пъти в Разума.

Кръвожадно пиршество на всички чувства,
след тях остава мърша за чакалите,
навън пече студено есенното слънце
и само кости и кръвта попила в пръстта наоколо
остават да напомнят участта ми.

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Как премиерът Борисов ЛИЧНО се отказа от „Европа 2020”? (И още - НПСС и ГЕРБ в акция)



В началото на 2010 година Европейската комисия (а Европейската комисия е изпълнителният орган на Европейския съюз), предложи на вниманието на държавите членки на Европейския съюз (а България е такава от 1 януари 2007 година) стратегия, която да предотврати повторна икономическа криза, да изгради “нов икономически модел, базиран на знанието, нисковъглеродната икономика и високата заетост”. За България икономическата стратегия „Европа 2020” е повече от това – тя дава възможност на страната ни не само да излезе от икономическата криза, но и да изрази политическата си воля да защити претенциите на българската история и литература за мислещо и будно население и да сбъдне мечтите на съвременната интелигенция (поне онова, което е останало от нея) – за изграждане на гражданско общество.

За България „Европа 2020” БЕШЕ една добра възможност.

В действителност правителството не прояви достатъчно (или никаква) политическа воля, за да започне (какво остава да довърши) реформите не само в социалната система и здравната каса, но и в образованието (обществено-политическият дебат от началото на годината не завърши с приемане на нов закон за висшето образование). Единственото което се актуализира през тази година всъщност е бюджетът.
Все по-често премиерът Бойко Борисов е обвинен за своята отстъпчивост пред незначителни по размери протести и провеждане на ПР-политика, действителна полза обаче от т.нар. политически решения на ГЕРБ няма за никого, с изключение може би на привържениците на футболен клуб ЦСКА, които си получават обратно стадион Българска армия. И така все по-често в пресата виждаме заглавия, които гласят „Бойко Борисов лично спаси "Армията", „Борисов лично разпоредил имотните проверки от хеликоптер”, „Бойко Борисов лично инспектира "Люлин" на 20 дни”, „Борисов лично поема "Тракия", „Бойко Борисов: Лично ще разобличавам кметски злоупотреби с европари”. И същият този Бойко Борисов лично се отказа от „Европа 2020”.
Възниква въпросът – в Тройна коалиция или в опозиция е премиерът Бойко Борисов от една страна и министрите Игнатов и Дянков от друга? Често след по-голям медиен интерес към недоволството на държавните висши училища премиерът ЛИЧНО мъмри министрите си и ги подтиква да провеждат нови разговори със засегнатите страни. Любопитно е какъв е броят отрицателни публикации, който се наказва с Мъмрене? Има ли рейтинг на медиите, в които са се появили публикациите? (вероятно 20 публикации в “Уикенд” се равняват на един репортаж по БТВ).
„С изменението на Закона за държавния бюджет на Република България за 2010 г. и ПМС № 163 от 03.08.2010 г. се въвежда 20% намаление на първоначално заложената субсидия (от 41 511 966 лв. на 33 209 572 лв.) – с 8 302 394 лв. спрямо първоначално планираните средства в началото на календарната година.” – алармира ректорът на Софийски университет проф. дин Иван Илчев (където ПМС е постановление на Министерски съвет, а не Предменструален синдром, въпреки, че метафорично може да се приеме като синдром за предстоящо кървене). Какво на достъпен език означава това, когато решението е взето в средата на годината? Тези 20% ще бъдат удържани от втората половина на 2010 г., което включва не само зимните месеци, но и допълнителните отпуснати бройки за новоприети студенти (и както „2 и 2 е 4”, така и 20% за изминалото полугодие, от което вече няма как да бъде спестено и 20 % за второто прави 40%).
До тук добре. Криза е! Пари И за образование няма. От една страна имаме Тройната коалиция в публична опозиция между Бойко Борисов, Симеон Дянков и Сергей Игнатов, а от друга – интелигенцията, преподавателите, родителите и студентите. Или не точно?
Председателят на Националното представителство на студентските съвети в България Петър Чаушев определи протестите на Софийски университет като „политически театър” и като всеки студент, виждащ себе си „прозорлив и интелигентен” млад човек, заподозря най-старото висше учебно заведение у нас в подмолна конспирация. – „Шестокурсникът от Пловдив дори смята, че политическата активност на ръководството на Софийския университет стига до там, че парите за топлата вода в общежитията умишлено не се плащат, за да се събуди недоволството на студентите, някои от които лесно са подведени.”
………………………………………………………………………………………………

НПСС и ГЕРБ в акция?

Преди две седмици пред Ректората (това е онази голямата сграда на СУ, която се издига на бул. „Цар Освободител” 15, да – точно срещу „Ялта”) раздаваха флаери, един от които от тогава стои на бюрото ми и търпеливо ми напомня, че имам да пиша.

От едната му страна, четем:
„КЪДЕ ЩЕ БЪДЕШ ТАЗИ ВЕЧЕР?/СРЯДА СЛЕД ПОЛУНОЩ/FOLK CLUB VERSAI",
а от другата:
"HOT PLACE/INVITATION/НАЦИОНАЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА СТУДЕНТСКИТЕ СЪВЕТИ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ"

……………………………………………………………………………………………….
Взех и аз да гледам с носталгия към едно време, за което съм чувала и за което подобен факт беше недопустим. А и не толкова отдавна – когато студентите бяха движеща сила на протестите в България и братовчедка ми – с цялата си младежка наивност, красива в своя бунт, ме водеше из кафетата, изпъстрени със сини флагчета в центъра на София, а жълтото лъвче разтваряше пръсти и ни призоваваше към мир.

Със съжаление днес седнах да пиша този текст с мисълта, че повече студенти ще се съберат във Фолк Клуб Версай, отколкото – за да защитават приоритетите си, приоритетите на България или тези на Европа.

НЕКА НЕ ДОПУСКАМЕ ТОВА - БЪЛГАРИЯ ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ЧАЛГОТЕКА!

сряда, 6 октомври 2010 г.

Дъждът изми праха

Стоя на кръстопътя, на кръстопътя съм родена и на кръстопътя ще остана.

вторник, 31 август 2010 г.

Името ( или "Едно добро начало")

"Как се чувстваш тук - в Реалността? Удобно ли ти е?" - попита Хиената и подбутна едно кресло под нозете й. Огледа се. Почувства се криво. Какво си мислеше когато поиска да се върне? Синьото отново е синьо и дразни непривикналите й очи. Залюля се. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. Хиената усети, че вече не е нужна тук и се отдалечи, разбира се, не и безшумно, пронизващият кикот дълго време напомняше за присъствието й.

Името. Как й беше името? Очите й се разшириха и мислено заопипва спомените. Те си бяха там. Хората. Лицата. Мислите. Чувствата. Новият факт за момент я успокои. Но отново се сети и продължи да търси. Мария. Ммм – не! Катя? Не може да е това. Ирина? Със сигурност – НЕ !!! Марина? Поиска да изкрещи. Сумтене. Пое си дълбоко въздух и зачака. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. И нещо изшумя. Не изведнъж. Постепенно разбра, че шумоли. Пръстите пробягаха по дънковата материя и измъкнаха смачкано листче хартия „Намери живата кутия!”. Изправи се. Думите не й говореха нищо, но нямаше да седи сред синьо-зелената Реалност, искаше да действа.

Както в Реалността често става - от далечината пристигна автобус. 83. Или 102. Все едно – водеше на някъде. Набута се между сардините с вратовръзки и започна да брои спирките. 1. 2. 3. Погледна през прозореца – не, все още не беше достатъчно населено. Продължи. 4. 5. 6. Достатъчно коли. Оживени улици. И всякакви животни с костюми – имаше кого да пита. Орангутани, лъвове, зебри, мишки, маймуни. Тук трябва да има кой да я упъти. „Извинете – знаете ли къде мога да намеря живата кутия?” Лапа в носа и ръмжене. „Извинете…” Перване с опашка през бузата. „Моля ви! Само да ми кажете…” Паун ли беше това? Не можа да разбере по неясните очертания на бързо бягащата птица. След часове безуспешни опити, вървейки нагоре по паветата, умората я застави да спре. Облегна се и подпря главата си в една витрина. Пращене. Издигна поглед. Черно бяло пращене. Мърдаше. В кутията. КУТИЯТА !!! Постепенно образът искристализира - „Под дюшека – на пружината”.

Мозъкът й все по-бързо правеше асоциациите. Силите й се възвърнаха и се затича. Сред стадото. Стадо ли е всъщност? Тези животни не се поглеждаха едно друго. Или поне не с обща цел. Нямаше значение. Тичаше по паветата. Табелите. Чети табелите. „Леге”. И наляво. Бързо. По-бързо. Още напред. Напред. „Христо Белчев”. Пак в ляво. Още няколко метра. Спря пред скромна кооперация, която хранеше внуците на собствениците. Късмет! Входната врата е леко открехната. Нагоре по стълбите. Не, не на първия етаж. Не и на втория. Трети… Последният е! Четвъртият етаж. Бутна вратата в ляво от себе си. В ляво е и сърцето. Коридор. Втората врата. Ето го леглото. Повдигна дюшека. В долния на пружината край върху парче плат - „Първото – в цвета на кръвта”.

Сега вече беше сигурна. Не подсъзнателно. Знаеше къде отива. Качи се в междуградския автобус и се отпусна. За първи път откакто беше тук – наистина се отпусна. Започна осезаемо да усеща Реалността. Пролет е. Пролет! Аромати. Слънчеви лъчи. И цветове. Очите й спокойно се отваряха и оставяха мозъка да се плъзне по зелено-синята шир. Припомни си, че сетивата в реалността са не само болка, но и удоволствие. Час. Два. Три. Из завоите. Зиг-заг. Зиг-заг. Зиг-заг. Ето го домът за деца. Ето я и църквата. И спирката малко по нататък. Слезе. Обърна се и този път уверено, без да бърза се отправи към църквата. Под арката на вратата имаше малка масичка, а до нея беше креслото. На масата – панер. Видя го отдалеч. Първото. Червеното. Седна на креслото и се залюля. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. Взе яйцето в ръце и го заоглежда. Какво мислеше още. По дяволите. Счупи го…

На листчето кривият почерк беше написал само две думи „Моя Валерия”.

вторник, 24 август 2010 г.

Патиланци

Драги ми Смехурко,

Жълто-оранжево-кафявите есенни листа превземат короните на дърветата. Още едно лято е към края си. Лято, обагрено от гласове и спомени, които отдавна вече не пълнят очите ни със смешните сълзи. Лято, в което се научихме да живеем днес, с едно на ум за евентуалното утре. Лято, в което игрите, патилата и усмивките, съдържащи се в съчетанието от букви „приятел”, отстъпиха място на постоянството, отговорностите и способността да се виждаме истински, а не да рисуваме образите си в огледалата за мечтателно виждане.

Патиланците, Смехурко, намаляват. Но не тъга и носталгия заемат местата им. Смехът и приятелката му не напускат лицата на онези, които останаха. И все по-често си отвръщаме с усмивка. Ядосвам се, а той се усмихва. Обхваща ме ярост и блъскам с юмруци в гърдите му, а той се залива от смях със звънкия си глас и смешните сълзи напират в очите му. Заразно е. Смея се през сълзи. Обичам. Друг път с нея философстваме, оплакваме се, мрънкаме. А после се споглеждаме в огледалото за реално виждане и се усмихваме, иронизираме, уеднаквяваме, унифицираме, заличаваме казаното и спокойно се поглеждаме – истински, всяка към другата и всяка към себе си.

Патиланци, Смехурко, почти не останаха. Но онези, които останаха – за тях си заслужава да се живее.

Поздрав най-сърдечен!

Твой Приятел Вечен :)

понеделник, 2 август 2010 г.

Право на дуплика

Сега е моментът да благодаря на facebook. Да, да, точно ти! Сайтът със снимките, клюкарникът, с хилядите групи по интереси. Благодаря ти, че ми даде възможност да си избивам комплексите тук. Благодарят ти и мама, и татко, и Пилето, и Ели, и Асен, и бро, и колегите, и Генчо - да, всички те ти благодарят, защото направи животът им с мен така лек.


Б Е З К О М Е Н Т А Р

неделя, 1 август 2010 г.

Wonderland

Мy muchness Аlice,

Днес е слънчево. Сещам се за едно слънчево лято, когато бях малък. Пратиха ме на детски лагер в Обзор. Стара порутена станция, общи спални и таратор без кисело мляко - всеки ден. Големите ходеха да пушат и да се целуват зад сградата, а ние - малките, ги гледахме и мечтаехме за дните, когато и ние ще порастнем. Мечти, които щеш - не щеш, щяха да се сбъднат. Но кой знаеше тогава? По-добре да бях мечтал да стана космонавт! Защото не е ли вярно това, че мечтите трябва да са нещо трудно достижимо и даже почти непоносимо, за да бъдат истински?!

Какво ли ще излезе на екрана ако сложиш "мечти" в Google? Куп определения? Или пък да направим нов website за мечтатели. Всеки ще вписва мечтите си в него и той ще ги групира и всеки ще може да се среща с хора с подобни мечти. И ще си говорим колко ще е "готино" ако се сбъднат те някой ден. Вместо да скочим и да ги търсим наистина! Ама и аз съм един търсач, а? :) И дали трябва да спрем да ги търсим като намерим нещо? Някое съкровище. Ти ме намери, но аз твоята мечта ли съм? И сега брои ли се, че и аз съм намерил мечтата на мечтите си? Ако са те намерили това означава ли, че трябва да се отпишеш от онзи website? Някъде пише ли по-подробно - как да живеем мечтите си, за да не ги убием? Защото като малък мечтаех да имам Lego. И сега ако си купя ще убия мечтата си? Или тази вече е стара и не се брои? Ама те пък сега и срок на годност ли имат? Ще направя и един folder в website за "стари мечти".

Старчески дом за мечти "Тихият бряг". Слагаш ги в бутилка и ги хвърляш в океана. Те знаят как да намерят пътя до заветния бряг.

Май се отплеснах доста? Всъщност нямах идея за какво да пиша. Противоречиво на зодията ми. Ами сега, те ли трябва да пренапишат зодиакалните особености или аз да се нагодя към тях? Сигурно аз трябва да направя нещо понеже ще е по-лесно да се пренаредя само аз, а не да пренареждам според моите прищевки.

Трябваше да си направя план. Сега вече съвсем се обърках. Исках да напиша любовно писмо. Като онази книга, която слушах да ми четеш. Естествено не помня и дума. Останал е само споменът за равния ти глас. Устните ти се движат, той излиза и гъделичка слуха ми. Като някоя джаз импровизация - съвършен и непредсказуем. Защото тук-там, между думите, се прокрадват капчици звънлив смях и ме карат да се усмихна и аз. Усещам как преживяваш всяка дума заедно с писателя. Вълнуваш се. Дали това е била една от мечтите му (писателските). И дали когато четеш моите думи мечтаеш да видиш усмихващите ти се мои очи, да се сгушиш в тях и да потънеш в прегръдката им. Надявам се! Защото аз сега това жадувам.

Пъхам душата си в този лист от тетрадката (нямаха с тесни и широки редове в книжарницата). А него пъхам в кутията, заедно с г-н Пенисчийски и г-жа Анална. Какви странни събеседници ще са те по време на пътуването. Дано да не се сбият с душата ми защото 2:1 не е равностоен двубой. Ще пъхна и едно любовно заклинание за всеки случай.

*Обичам те*и се завърти три пъти наляво! Целувки!

Mad Hatter

вторник, 20 юли 2010 г.

Château d'If...

Мили Графе,

Минаха едва няколко месеца и съзнанието ми се връща уморено из коридорите на Иф. Стаите, които Вие винаги сте наричал килии, мислейки, че отнемате свободата ми, за мен и днес са хоризонти. Благодарна съм на Провидението, че и този път, въпреки пословичното ми упорство и инат, не ми позволи да изгубя себе си в странстванията, зад които Вие винаги заставате, макар с доза съмнение. Често си представям въздишката Ви на облекчение, когато един ден преустановя търсенията си и се установя някъде за постоянно. И двамата гледаме с недоверие към този ден. А и нима онова, което търся, не намирам всеки път, когато пристъпя на брега, сред скалите на Иф? Иска ми се да остана, въпреки обстоятелствата, но все не намирам сили в себе си. Вие знаете, аз знам. Говорили сме. Мислили сме. Били сме. Сме.

Знам. Очаквате да Ви разкажа.

Затворена в кутия. Стъклена кутия със златен обков. Пълна с изкушения. С въздух. Със светлина. Стъкло. През стъклото се вижда онова, което иска, а зад него едва се очертава силуетът на съзнанието ми. Толкова много въздух, а се задушавам. Толкова много блага, а се затварям. Толкова иска да ме гледа, а не вижда. Толкова иска да ме притежава, но не и да познава.

През тези месеци се случваше да Ви обвинявам задето ме научихте да бъда, защото друг не би се възхищавал на изяществото на егоизма ми, не би вървял до мен по пътеките на разврата и не би се борил с чудовищата из кътчетата на съзнанието ми само, за да стигне до детето, да задържи главата му в ръцете си и да го сложи да спи.

Сега се връщам уморена. За да събера парчетата на огледалото на душите и да ги залепя. В него искам да се виждам.

Благодаря Ви, Едмон, за търпението и за подслона.

Мерседес

понеделник, 12 юли 2010 г.

13/16 - "Спънато хоро"

Със зеници живи жилави жлези стоят пред сиви стъклени витрини лилави пръстени из пръсти детски пръснати нанизани вени пулсиращи...

Джойс кючек

Капки дъжд и ръж цъфнала изпръхнала земя горя по теб...

Дъх дух син на небосклона дим комин и под комина жар пожарът наш колаж от спомени през юни юли мини вземи ме пий ме скрий ме...

вторник, 29 юни 2010 г.

Как чета?

Елида забрави да ме покани да участвам в тази анкета, но аз си я изплагиатствах.

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

В детските години прекарвах част от ваканциите със сестрата на майка ми в Царево. Съпругът й – моят чичо, е педантичен мъж, който изрично забраняваше да се яде по-всяко време, да се чупи от хляба и да се чете на масата. Често пътуваше в командировки. Само го чакахме да затвори вратата, влизахме в библиотеката и в компанията на барбароните, а няколко години по-късно и на Агата Кристи – потъвахме в света на литературата.
Все по-малкото свободно време и необходимостта да изпитвам максимално удоволствие от храната (и в пряк и в преносен смисъл), промениха тези ми навици. Към днешна дата чета на масата само Джордан, защото трудно се отделям от него.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

Еквивалентен ли е този въпрос, на втория въпрос от Лексикона? Докато чета си пийвам, всичко което си пийвам когато не чета, освен ако няма риск да оставя отпечатък по страниците на книгата…

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?

И книгите са като хората, и някак все не успявам да се отнасям еднакво към тях. Онези големите томове, които си купувам, за да си напиша курсовата, о – по тях оставям маркера с огромно удоволствие. Често стоейки на спирката се сдобивам с антика, чиято стойност според продавача е 2-3 лв., според купувача - не повече от 50 ст., тези антики се изпълват с кучешки ушички през десетина страници. Онези книги – новите, които ми подаряват или, които закупувам сама, след като съм била на разходка в книжарницата, онези, чийто аромат на мастило ме изпълва със спомени за всяка една от тях, те получават цялото ми уважение и отлично отношение, поне докато не ме разочароват.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

Предимно художествена литература. Разликата е като между живота и училището, не че не обичам да ходя на училище, но информацията и емоцията, която човек получава от изживяното е тази, която променя възгледите му и обогатява душата му.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

И тук зависи от книгата. Сякаш забравяме книгите без глави. Или тези, в които имаме нова глава за всеки абзац. Или разказите, есетата… Ами поезията? Четем ли на един дъх или осмисляме всеки стих по отделно?

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

Старая се да му дам шанс, но и не обичам да ме разочароват. Най-голямото ми разочарование е романът „Лолита”. Обожавам филма, гледала съм го стотици пъти. Романа оставих до стотната страница.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

Предпочитам да продължа и да търся значението в контекста. Рядко обръщам такова внимание на изречения, а често и на главите, които изчитам. Гледам на книгата като едно цяло, понякога прескачам по страниците и не помня цели абзаци, по после се спирам и попивам думите, не рядко се връщам – знам, че съм прочела нещо, някъде, но съм изгубила нишката.

Q: Какво четеш в момента?

От къде да започна? „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света” е сборник с разкази на Уилям Сароян, същевременно си почивам със Зола и романа „Мечта”, в метрото бързо чета „Бавно” на Кундера, а в работата съм на Вонегът с „Времетръс”.

Q: Коя е последната книга, която си купи?

Кърт Вонегът – „Времетръс”

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Има книги, които ме обсебват. Книги, които не мога да оставя за секунда. Но такива книги държа в ръцете си един или два пъти в годината. Останалите чета на килограм и си ги допълвам, така че да си взема необходимото.

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?

Не, но си имам любимо настроение.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Така сега – да избирам между „Властелинът на пръстените” и „Черният обелиск”?

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

„Колелото на времето”. Вече съзнавам каква голяма боза е за по-голямата част народ. Често се налага да я вадя от кошчето на булевардната литература. Но аз обичам тази книга, с всичките и части, измислени герои, истории, любови, силни и слаби жени и характери. А също и „Долината на куклите” – макар и различни по жанр, причините са същите.

Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)

Срам ме е да отговоря на този въпрос, но – аранжирам си ги така, че да ми изглеждат добре отстрани – цветово, по шрифтове, големина.

В щафетата ще поканя Евгени, Дима, Зори и Христо, и Марто – дано се забавляват.

понеделник, 28 юни 2010 г.

Писмо

Мили ми Донатиен,

В какво ме обвинявате? Нима Вие самият не сте хиляди пъти по-лош в своята убеденост и правота, затова, че на Вас ви се полага. Извинявайки постъпките си с любовта Ви към мен, която в същината си е желание да споделям леглото Ви. Каква очарователна жертва сте Вие, който пропагандирайки истината като свята ценност, именно Вие не можете да я понесете. Донатиен, нима забравихте приятелството ни или и то се определя от присъствието ми в леглото Ви или в чуждите легла? Нима след като легализирахте статута ми на любовница, на мръсница, на слабохарактерна в очите на другите и незаменима във вашите, нима сега Вие се отказвате от мен? Нима ще оставите белезите ми да побелеят с времето?

C'est la vie ! Понякога годините на обич и топла привързаност не са достатъчно доказателство в очите на слепеца и един акт, който за подлога е поредният и без значение – за неверника е повод, la grande finale.

Донатиен, любов моя, ще ми се да вярвам, че Вие бихте постъпили иначе в създалата се ситуация, но не вярвам, а вярвам не вярвате и Вие. Тази моя вяра можеше да оправдае съмненията Ви. А вероятно Ви доставя удоволствие да измъчвате и мен и себе си. Ще ми се да бъда милосърдна и да се надявам да не се налага да обяснявате желанията си, докато лешоядите кръжат над телесата Ви.

Покорно Ваша, Жюстин

сряда, 16 юни 2010 г.

Втора цедка – за еклектиката в политиката, за визите, за комунизма и за това - как Евгени си изтри facebook-а

Във философията – еклектика се нарича онзи подход за взимане на решения, при който „човек не се придържа изцяло към едни и същи парадигми или заключения, ами взема предвид различни теории, за да добие изчерпателна представа за някой феномен или за да приложи дадена теория”. В изкуството – това е смесването на различни стилове в една и съща творба, визуализиращо се в две насоки – другото име на кича или проява на новаторски вкус, поставяне на акцент в една на пръв поглед изчистена концепция. В политиката – еклектиката е същност, да обещаем на едни хора – едни неща, които биха могли да се случат единствено и само в идеални условия, в които не взимаме предвид въздействието на съпротивителните сили и в последствие, да се сетим за Третия принцип на механиката, когато стигнем до извършване на действие. Еклектиката в политиката всъщност е елегантният начин да оправдаем здравия разум и въпреки всичко да опазим имиджа, необходим за оставането в нея.

Какво обаче се случва, когато върху еклектиката се изгради културата на цяла една нация? Ето някои факти:

Въпреки, че пуританизмът възниква в Англия през ХVII век, към днешна дата е най-разпространен в САЩ, където Денят на благодарността се превръща в официален празник. В същността на Деня на благодарността е голямата признателност, която колонистите изпитвали към индианците, за това, че им разкрили тънкостите при лова на дивеч и риба и помогнали за оцеляването им при пристигането в Америка.

През 1890 г. армията на САЩ извършва масово избиване на над 400 индианци от племето Дакота в резервата Пайн Ридж, разбира се – това събитие далеч не е уникално, но вниквайки по-дълбоко в семантиката на думата резерват – бихме могли да го категоризираме като проява на извънредна жестокост.

Американското гражданство – в исторически план, винаги е било причина за гордост, съдържайки в себе си понятия като толерантност, свобода и демокрация.

Същевременно признаването на индианците като „коренни американци“ или „американци по произход“ продължава да подлежи на оспорван дебат сред американската нация.

Държавата, в която Свободата „без да пречиш на другарчето” е основна ценност, е същата която изкупува въглеродни емисии, води война, след война, под шапката на „запазването на световния мир” и нарушава голяма част от основните човешки права в името на т.нар. сигурност, същата, която претендирайки свобода на словото и истината над всичко, провежда най-мащабната ПР кампания над собственото си население.

Въпреки, че в САЩ комунизмът не получава търсената популярност дори в началото на ХХ век, а фашистките организации не добиват масов характер, или именно заради това, днес „под сурдинка” американските власти безскрупулно навлизат в т.нар лично пространство на т.нар. граждани, с т.нар. им права. За да се стигне до там, че след като facebook в рамките на пълна седмица надмина по посещаемост google се превърна в любимо място на агентите от ФБР.

....................................................................................

И в подкрепа на всичкото казано – аз не вярвам в теорията за световната конспирация.

И целият този преамбюл – предизвикан от недоволството, че не получих виза? Не, по-скоро предизвикан от недоволството, че я поисках… а историята беше друга :)

И… защо ли Евгени си изтри facebook-a?!

петък, 4 юни 2010 г.

Еволюция

Искам си опашката! И хрилете! Моля – върнете ми ги!

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Лавина (йо-йо ефектът на една любов)

- Добро утро, Свят!

- Нали знаеш?! Искам душата ти и цялото ти сърце...

- Внимавай какво си пожелаваш…

- Сега съм като теб, не ме е страх, искам ВСИЧКO!


Ще си четкам самолюбието, ще си галя егото, ще използвам податливостта ти , за да зидам бетонени стени около сапунения ни мехур и бозавото блато, в което ще потънем двамата и вече никой не ще ни върне. Двама луди, въртящи очите около орбитите си, взрени в нищото. Само ние знаем че танцуваме. Съзнание, отвъд твоето, отвъд моето, отвъд съществуването тук, едно съзнание - плод на онова, което наричаме любов, изкривено от морала на другите и търсещо глътка въздух...


Крещящо за глътка въздух! Бягство от обвивката. Да се роди и да заплаче, взело онова, без което не ще живее вече...


Кислород? Не - не е кислород. Азот и двуокис, въглероден. До смъртта на всяка материална клетка. И вакуум, вечен, необятен, безкраен вакуум, изпълнен с онова Всепоглъщащото, което наричаме любов.


И ето ти една теория за Големия взрив, на база на която телесата ни, нещастни и страхливи обвивки, ще могат да оправдаят съществуването си тук, основавайки секта, в основата на която е сътворението на света от Големия взрив - плод на истинската, чиста - перверзна по своята същност, Любов.


И масови оргии... тела, души, мъже, жени, голота, натуралистична голота, вулгарна голота, в която можем да бъдем себе си.