вторник, 29 юни 2010 г.

Как чета?

Елида забрави да ме покани да участвам в тази анкета, но аз си я изплагиатствах.

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

В детските години прекарвах част от ваканциите със сестрата на майка ми в Царево. Съпругът й – моят чичо, е педантичен мъж, който изрично забраняваше да се яде по-всяко време, да се чупи от хляба и да се чете на масата. Често пътуваше в командировки. Само го чакахме да затвори вратата, влизахме в библиотеката и в компанията на барбароните, а няколко години по-късно и на Агата Кристи – потъвахме в света на литературата.
Все по-малкото свободно време и необходимостта да изпитвам максимално удоволствие от храната (и в пряк и в преносен смисъл), промениха тези ми навици. Към днешна дата чета на масата само Джордан, защото трудно се отделям от него.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

Еквивалентен ли е този въпрос, на втория въпрос от Лексикона? Докато чета си пийвам, всичко което си пийвам когато не чета, освен ако няма риск да оставя отпечатък по страниците на книгата…

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?

И книгите са като хората, и някак все не успявам да се отнасям еднакво към тях. Онези големите томове, които си купувам, за да си напиша курсовата, о – по тях оставям маркера с огромно удоволствие. Често стоейки на спирката се сдобивам с антика, чиято стойност според продавача е 2-3 лв., според купувача - не повече от 50 ст., тези антики се изпълват с кучешки ушички през десетина страници. Онези книги – новите, които ми подаряват или, които закупувам сама, след като съм била на разходка в книжарницата, онези, чийто аромат на мастило ме изпълва със спомени за всяка една от тях, те получават цялото ми уважение и отлично отношение, поне докато не ме разочароват.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

Предимно художествена литература. Разликата е като между живота и училището, не че не обичам да ходя на училище, но информацията и емоцията, която човек получава от изживяното е тази, която променя възгледите му и обогатява душата му.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

И тук зависи от книгата. Сякаш забравяме книгите без глави. Или тези, в които имаме нова глава за всеки абзац. Или разказите, есетата… Ами поезията? Четем ли на един дъх или осмисляме всеки стих по отделно?

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

Старая се да му дам шанс, но и не обичам да ме разочароват. Най-голямото ми разочарование е романът „Лолита”. Обожавам филма, гледала съм го стотици пъти. Романа оставих до стотната страница.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

Предпочитам да продължа и да търся значението в контекста. Рядко обръщам такова внимание на изречения, а често и на главите, които изчитам. Гледам на книгата като едно цяло, понякога прескачам по страниците и не помня цели абзаци, по после се спирам и попивам думите, не рядко се връщам – знам, че съм прочела нещо, някъде, но съм изгубила нишката.

Q: Какво четеш в момента?

От къде да започна? „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света” е сборник с разкази на Уилям Сароян, същевременно си почивам със Зола и романа „Мечта”, в метрото бързо чета „Бавно” на Кундера, а в работата съм на Вонегът с „Времетръс”.

Q: Коя е последната книга, която си купи?

Кърт Вонегът – „Времетръс”

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Има книги, които ме обсебват. Книги, които не мога да оставя за секунда. Но такива книги държа в ръцете си един или два пъти в годината. Останалите чета на килограм и си ги допълвам, така че да си взема необходимото.

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?

Не, но си имам любимо настроение.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Така сега – да избирам между „Властелинът на пръстените” и „Черният обелиск”?

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

„Колелото на времето”. Вече съзнавам каква голяма боза е за по-голямата част народ. Често се налага да я вадя от кошчето на булевардната литература. Но аз обичам тази книга, с всичките и части, измислени герои, истории, любови, силни и слаби жени и характери. А също и „Долината на куклите” – макар и различни по жанр, причините са същите.

Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)

Срам ме е да отговоря на този въпрос, но – аранжирам си ги така, че да ми изглеждат добре отстрани – цветово, по шрифтове, големина.

В щафетата ще поканя Евгени, Дима, Зори и Христо, и Марто – дано се забавляват.

понеделник, 28 юни 2010 г.

Писмо

Мили ми Донатиен,

В какво ме обвинявате? Нима Вие самият не сте хиляди пъти по-лош в своята убеденост и правота, затова, че на Вас ви се полага. Извинявайки постъпките си с любовта Ви към мен, която в същината си е желание да споделям леглото Ви. Каква очарователна жертва сте Вие, който пропагандирайки истината като свята ценност, именно Вие не можете да я понесете. Донатиен, нима забравихте приятелството ни или и то се определя от присъствието ми в леглото Ви или в чуждите легла? Нима след като легализирахте статута ми на любовница, на мръсница, на слабохарактерна в очите на другите и незаменима във вашите, нима сега Вие се отказвате от мен? Нима ще оставите белезите ми да побелеят с времето?

C'est la vie ! Понякога годините на обич и топла привързаност не са достатъчно доказателство в очите на слепеца и един акт, който за подлога е поредният и без значение – за неверника е повод, la grande finale.

Донатиен, любов моя, ще ми се да вярвам, че Вие бихте постъпили иначе в създалата се ситуация, но не вярвам, а вярвам не вярвате и Вие. Тази моя вяра можеше да оправдае съмненията Ви. А вероятно Ви доставя удоволствие да измъчвате и мен и себе си. Ще ми се да бъда милосърдна и да се надявам да не се налага да обяснявате желанията си, докато лешоядите кръжат над телесата Ви.

Покорно Ваша, Жюстин

сряда, 16 юни 2010 г.

Втора цедка – за еклектиката в политиката, за визите, за комунизма и за това - как Евгени си изтри facebook-а

Във философията – еклектика се нарича онзи подход за взимане на решения, при който „човек не се придържа изцяло към едни и същи парадигми или заключения, ами взема предвид различни теории, за да добие изчерпателна представа за някой феномен или за да приложи дадена теория”. В изкуството – това е смесването на различни стилове в една и съща творба, визуализиращо се в две насоки – другото име на кича или проява на новаторски вкус, поставяне на акцент в една на пръв поглед изчистена концепция. В политиката – еклектиката е същност, да обещаем на едни хора – едни неща, които биха могли да се случат единствено и само в идеални условия, в които не взимаме предвид въздействието на съпротивителните сили и в последствие, да се сетим за Третия принцип на механиката, когато стигнем до извършване на действие. Еклектиката в политиката всъщност е елегантният начин да оправдаем здравия разум и въпреки всичко да опазим имиджа, необходим за оставането в нея.

Какво обаче се случва, когато върху еклектиката се изгради културата на цяла една нация? Ето някои факти:

Въпреки, че пуританизмът възниква в Англия през ХVII век, към днешна дата е най-разпространен в САЩ, където Денят на благодарността се превръща в официален празник. В същността на Деня на благодарността е голямата признателност, която колонистите изпитвали към индианците, за това, че им разкрили тънкостите при лова на дивеч и риба и помогнали за оцеляването им при пристигането в Америка.

През 1890 г. армията на САЩ извършва масово избиване на над 400 индианци от племето Дакота в резервата Пайн Ридж, разбира се – това събитие далеч не е уникално, но вниквайки по-дълбоко в семантиката на думата резерват – бихме могли да го категоризираме като проява на извънредна жестокост.

Американското гражданство – в исторически план, винаги е било причина за гордост, съдържайки в себе си понятия като толерантност, свобода и демокрация.

Същевременно признаването на индианците като „коренни американци“ или „американци по произход“ продължава да подлежи на оспорван дебат сред американската нация.

Държавата, в която Свободата „без да пречиш на другарчето” е основна ценност, е същата която изкупува въглеродни емисии, води война, след война, под шапката на „запазването на световния мир” и нарушава голяма част от основните човешки права в името на т.нар. сигурност, същата, която претендирайки свобода на словото и истината над всичко, провежда най-мащабната ПР кампания над собственото си население.

Въпреки, че в САЩ комунизмът не получава търсената популярност дори в началото на ХХ век, а фашистките организации не добиват масов характер, или именно заради това, днес „под сурдинка” американските власти безскрупулно навлизат в т.нар лично пространство на т.нар. граждани, с т.нар. им права. За да се стигне до там, че след като facebook в рамките на пълна седмица надмина по посещаемост google се превърна в любимо място на агентите от ФБР.

....................................................................................

И в подкрепа на всичкото казано – аз не вярвам в теорията за световната конспирация.

И целият този преамбюл – предизвикан от недоволството, че не получих виза? Не, по-скоро предизвикан от недоволството, че я поисках… а историята беше друга :)

И… защо ли Евгени си изтри facebook-a?!

петък, 4 юни 2010 г.

Еволюция

Искам си опашката! И хрилете! Моля – върнете ми ги!

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Лавина (йо-йо ефектът на една любов)

- Добро утро, Свят!

- Нали знаеш?! Искам душата ти и цялото ти сърце...

- Внимавай какво си пожелаваш…

- Сега съм като теб, не ме е страх, искам ВСИЧКO!


Ще си четкам самолюбието, ще си галя егото, ще използвам податливостта ти , за да зидам бетонени стени около сапунения ни мехур и бозавото блато, в което ще потънем двамата и вече никой не ще ни върне. Двама луди, въртящи очите около орбитите си, взрени в нищото. Само ние знаем че танцуваме. Съзнание, отвъд твоето, отвъд моето, отвъд съществуването тук, едно съзнание - плод на онова, което наричаме любов, изкривено от морала на другите и търсещо глътка въздух...


Крещящо за глътка въздух! Бягство от обвивката. Да се роди и да заплаче, взело онова, без което не ще живее вече...


Кислород? Не - не е кислород. Азот и двуокис, въглероден. До смъртта на всяка материална клетка. И вакуум, вечен, необятен, безкраен вакуум, изпълнен с онова Всепоглъщащото, което наричаме любов.


И ето ти една теория за Големия взрив, на база на която телесата ни, нещастни и страхливи обвивки, ще могат да оправдаят съществуването си тук, основавайки секта, в основата на която е сътворението на света от Големия взрив - плод на истинската, чиста - перверзна по своята същност, Любов.


И масови оргии... тела, души, мъже, жени, голота, натуралистична голота, вулгарна голота, в която можем да бъдем себе си.