вторник, 31 август 2010 г.

Името ( или "Едно добро начало")

"Как се чувстваш тук - в Реалността? Удобно ли ти е?" - попита Хиената и подбутна едно кресло под нозете й. Огледа се. Почувства се криво. Какво си мислеше когато поиска да се върне? Синьото отново е синьо и дразни непривикналите й очи. Залюля се. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. Хиената усети, че вече не е нужна тук и се отдалечи, разбира се, не и безшумно, пронизващият кикот дълго време напомняше за присъствието й.

Името. Как й беше името? Очите й се разшириха и мислено заопипва спомените. Те си бяха там. Хората. Лицата. Мислите. Чувствата. Новият факт за момент я успокои. Но отново се сети и продължи да търси. Мария. Ммм – не! Катя? Не може да е това. Ирина? Със сигурност – НЕ !!! Марина? Поиска да изкрещи. Сумтене. Пое си дълбоко въздух и зачака. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. И нещо изшумя. Не изведнъж. Постепенно разбра, че шумоли. Пръстите пробягаха по дънковата материя и измъкнаха смачкано листче хартия „Намери живата кутия!”. Изправи се. Думите не й говореха нищо, но нямаше да седи сред синьо-зелената Реалност, искаше да действа.

Както в Реалността често става - от далечината пристигна автобус. 83. Или 102. Все едно – водеше на някъде. Набута се между сардините с вратовръзки и започна да брои спирките. 1. 2. 3. Погледна през прозореца – не, все още не беше достатъчно населено. Продължи. 4. 5. 6. Достатъчно коли. Оживени улици. И всякакви животни с костюми – имаше кого да пита. Орангутани, лъвове, зебри, мишки, маймуни. Тук трябва да има кой да я упъти. „Извинете – знаете ли къде мога да намеря живата кутия?” Лапа в носа и ръмжене. „Извинете…” Перване с опашка през бузата. „Моля ви! Само да ми кажете…” Паун ли беше това? Не можа да разбере по неясните очертания на бързо бягащата птица. След часове безуспешни опити, вървейки нагоре по паветата, умората я застави да спре. Облегна се и подпря главата си в една витрина. Пращене. Издигна поглед. Черно бяло пращене. Мърдаше. В кутията. КУТИЯТА !!! Постепенно образът искристализира - „Под дюшека – на пружината”.

Мозъкът й все по-бързо правеше асоциациите. Силите й се възвърнаха и се затича. Сред стадото. Стадо ли е всъщност? Тези животни не се поглеждаха едно друго. Или поне не с обща цел. Нямаше значение. Тичаше по паветата. Табелите. Чети табелите. „Леге”. И наляво. Бързо. По-бързо. Още напред. Напред. „Христо Белчев”. Пак в ляво. Още няколко метра. Спря пред скромна кооперация, която хранеше внуците на собствениците. Късмет! Входната врата е леко открехната. Нагоре по стълбите. Не, не на първия етаж. Не и на втория. Трети… Последният е! Четвъртият етаж. Бутна вратата в ляво от себе си. В ляво е и сърцето. Коридор. Втората врата. Ето го леглото. Повдигна дюшека. В долния на пружината край върху парче плат - „Първото – в цвета на кръвта”.

Сега вече беше сигурна. Не подсъзнателно. Знаеше къде отива. Качи се в междуградския автобус и се отпусна. За първи път откакто беше тук – наистина се отпусна. Започна осезаемо да усеща Реалността. Пролет е. Пролет! Аромати. Слънчеви лъчи. И цветове. Очите й спокойно се отваряха и оставяха мозъка да се плъзне по зелено-синята шир. Припомни си, че сетивата в реалността са не само болка, но и удоволствие. Час. Два. Три. Из завоите. Зиг-заг. Зиг-заг. Зиг-заг. Ето го домът за деца. Ето я и църквата. И спирката малко по нататък. Слезе. Обърна се и този път уверено, без да бърза се отправи към църквата. Под арката на вратата имаше малка масичка, а до нея беше креслото. На масата – панер. Видя го отдалеч. Първото. Червеното. Седна на креслото и се залюля. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. Взе яйцето в ръце и го заоглежда. Какво мислеше още. По дяволите. Счупи го…

На листчето кривият почерк беше написал само две думи „Моя Валерия”.

вторник, 24 август 2010 г.

Патиланци

Драги ми Смехурко,

Жълто-оранжево-кафявите есенни листа превземат короните на дърветата. Още едно лято е към края си. Лято, обагрено от гласове и спомени, които отдавна вече не пълнят очите ни със смешните сълзи. Лято, в което се научихме да живеем днес, с едно на ум за евентуалното утре. Лято, в което игрите, патилата и усмивките, съдържащи се в съчетанието от букви „приятел”, отстъпиха място на постоянството, отговорностите и способността да се виждаме истински, а не да рисуваме образите си в огледалата за мечтателно виждане.

Патиланците, Смехурко, намаляват. Но не тъга и носталгия заемат местата им. Смехът и приятелката му не напускат лицата на онези, които останаха. И все по-често си отвръщаме с усмивка. Ядосвам се, а той се усмихва. Обхваща ме ярост и блъскам с юмруци в гърдите му, а той се залива от смях със звънкия си глас и смешните сълзи напират в очите му. Заразно е. Смея се през сълзи. Обичам. Друг път с нея философстваме, оплакваме се, мрънкаме. А после се споглеждаме в огледалото за реално виждане и се усмихваме, иронизираме, уеднаквяваме, унифицираме, заличаваме казаното и спокойно се поглеждаме – истински, всяка към другата и всяка към себе си.

Патиланци, Смехурко, почти не останаха. Но онези, които останаха – за тях си заслужава да се живее.

Поздрав най-сърдечен!

Твой Приятел Вечен :)

понеделник, 2 август 2010 г.

Право на дуплика

Сега е моментът да благодаря на facebook. Да, да, точно ти! Сайтът със снимките, клюкарникът, с хилядите групи по интереси. Благодаря ти, че ми даде възможност да си избивам комплексите тук. Благодарят ти и мама, и татко, и Пилето, и Ели, и Асен, и бро, и колегите, и Генчо - да, всички те ти благодарят, защото направи животът им с мен така лек.


Б Е З К О М Е Н Т А Р

неделя, 1 август 2010 г.

Wonderland

Мy muchness Аlice,

Днес е слънчево. Сещам се за едно слънчево лято, когато бях малък. Пратиха ме на детски лагер в Обзор. Стара порутена станция, общи спални и таратор без кисело мляко - всеки ден. Големите ходеха да пушат и да се целуват зад сградата, а ние - малките, ги гледахме и мечтаехме за дните, когато и ние ще порастнем. Мечти, които щеш - не щеш, щяха да се сбъднат. Но кой знаеше тогава? По-добре да бях мечтал да стана космонавт! Защото не е ли вярно това, че мечтите трябва да са нещо трудно достижимо и даже почти непоносимо, за да бъдат истински?!

Какво ли ще излезе на екрана ако сложиш "мечти" в Google? Куп определения? Или пък да направим нов website за мечтатели. Всеки ще вписва мечтите си в него и той ще ги групира и всеки ще може да се среща с хора с подобни мечти. И ще си говорим колко ще е "готино" ако се сбъднат те някой ден. Вместо да скочим и да ги търсим наистина! Ама и аз съм един търсач, а? :) И дали трябва да спрем да ги търсим като намерим нещо? Някое съкровище. Ти ме намери, но аз твоята мечта ли съм? И сега брои ли се, че и аз съм намерил мечтата на мечтите си? Ако са те намерили това означава ли, че трябва да се отпишеш от онзи website? Някъде пише ли по-подробно - как да живеем мечтите си, за да не ги убием? Защото като малък мечтаех да имам Lego. И сега ако си купя ще убия мечтата си? Или тази вече е стара и не се брои? Ама те пък сега и срок на годност ли имат? Ще направя и един folder в website за "стари мечти".

Старчески дом за мечти "Тихият бряг". Слагаш ги в бутилка и ги хвърляш в океана. Те знаят как да намерят пътя до заветния бряг.

Май се отплеснах доста? Всъщност нямах идея за какво да пиша. Противоречиво на зодията ми. Ами сега, те ли трябва да пренапишат зодиакалните особености или аз да се нагодя към тях? Сигурно аз трябва да направя нещо понеже ще е по-лесно да се пренаредя само аз, а не да пренареждам според моите прищевки.

Трябваше да си направя план. Сега вече съвсем се обърках. Исках да напиша любовно писмо. Като онази книга, която слушах да ми четеш. Естествено не помня и дума. Останал е само споменът за равния ти глас. Устните ти се движат, той излиза и гъделичка слуха ми. Като някоя джаз импровизация - съвършен и непредсказуем. Защото тук-там, между думите, се прокрадват капчици звънлив смях и ме карат да се усмихна и аз. Усещам как преживяваш всяка дума заедно с писателя. Вълнуваш се. Дали това е била една от мечтите му (писателските). И дали когато четеш моите думи мечтаеш да видиш усмихващите ти се мои очи, да се сгушиш в тях и да потънеш в прегръдката им. Надявам се! Защото аз сега това жадувам.

Пъхам душата си в този лист от тетрадката (нямаха с тесни и широки редове в книжарницата). А него пъхам в кутията, заедно с г-н Пенисчийски и г-жа Анална. Какви странни събеседници ще са те по време на пътуването. Дано да не се сбият с душата ми защото 2:1 не е равностоен двубой. Ще пъхна и едно любовно заклинание за всеки случай.

*Обичам те*и се завърти три пъти наляво! Целувки!

Mad Hatter