неделя, 11 декември 2011 г.

Без заглавие

Зачевам на масата в кухнята, докато пия чай и ям мандарина,
порочно
нероденото убива аз-функцията,
за да възкръсне в нас-фикция

петък, 2 декември 2011 г.

На косъм

Ще построя къща на бреговете на сърцето ти
и от нея отгоре върху костите
на веченеказаното
ще направя бесило
там ще провеся
всички очаквания

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Желания в консерва

Стоя пред супермаркета и се оглеждам във витража
на преден план виждам тялото си
на втори си ти, неуверен.

Разсъбличам се възходящо
взрян през стъклото не вярваш, че ще го направя
не ти стиска; и на тях не им.

Оставам по гърди и настъпва объркване
все по-често и други несмели погледи спират в нашето огледало.

Знам, че ти се иска и ти да се съблечеш,
но ти си нормален,
не можеш да си го позволиш.

Бедрата ми са на показ
предният план ме поглъща
ръцете ми вървят по познати пътеки

Приближавам се до витрината
взираш се
горд, уплашен, смутен.

Гърдите ми наедряват
искам да бъдеш баща на децата ни.

Луда в супермаркет.

Сирените са тук от минути
съвсем си се стреснал, за да ги повикаш.

Пътувам към белия дом
оставям гърдите си при тебе, наедрели.

Грижи се за внуците.

сряда, 30 ноември 2011 г.

Ренесансови помисли

потно-мокра
цялост с определена дълбочина
с начало, среда и край

експозиция на подсъзнания
да свършиш по необходимост

след края няма нищо друго.

За любовта - научно

търсенето ми приключва днес
очаквам резултатите
ще участваш ли в анализа?

методът е емпиричен

неделя, 27 ноември 2011 г.

Deep fear

Да ти го начукам
в черно.

Лодката се движи обратно на течението.

Четири зара,
четири шестици.

Спи, спи, обич моя.

вторник, 22 ноември 2011 г.

Не на еманципацията на мъжките полови органи

П.С. Материалът беше предвиден за популярен женски сайт, но не им отговаряше на стила и за там ще пиша друг :) Реших - макар да не отговаря на стила на блога - да му дам живот тук :)

Погребах намерението си да пиша против женската еманципация. Смъртта му беше бърза, но болезнена: изгоря при досега си със случаен „мъжки” жест и поглед.

Предисторията на това убийство е „кинематография” на отношенията ми с адамовите наследници. До вчера твърдото ми убеждение отричаше еманципацията в 21 век като отживелица, която е изпълнила своето историческо предназначение, но в съвременните условия руши всички принципи на равенство между половете. Уважението, грижите, подкрепата, изслушването и респектът, който са показвали мъжете до мен (в това число и баща ми, което предполагам би накарало психолозите да кимат одобрително) ме изградиха като уверена в себе си млада дама, на която са непознати както нуждата да се доказва, така и еманципацията и болната амбиция. Научих се, че мечтите в живота се постигат с труд, последователност, мъничко късмет и най-важното – подадената ръка от хората до теб, мъже или жени, без значение – „човекът е социално животно”. В този смисъл призивът за разделение между половете, в което жените да имат своето висшестоящо място в „хранителната верига” ми се е струвал като опит да прескочат няколко стъпала труд и последователност. А и на втори план винаги ми изплува теорията за задкулисния матриархат.

Но убийството беше сторено.Предпоставките? Нов мъж в живота ми, нова среда, нов сблъсък на интереси.

Прокурорът: Къде бяхте в нощта на убийството?
Подсъдимият: С новата ми приятелка се прибирахме след театрална постановка да гледаме филми в тях.
Прокурорът: Късно вечерта ли беше?
Подсъдимият: Около 22:20.
Прокурорът: Бяхте ли вечеряли?
Подсъдимият: Не. Приятелката ми напазарува и имаше идея какво да сготви.
Прокурорът: Опишете ми – как протече вечерта когато се прибрахте?
Подсъдимият: Какво общо има това с делото?
Прокурорът: Става дума за убийство, всеки детайл е важен. Слушам ви.
Подсъдимият: Влязохме в апартамента. Тя се зае да почисти тоалетната на котката. Аз исках да пусна музика за настроение.
Прокурорът: Преди това нямаше ли друга музика? Която приятелката ви е подбрала?
Подсъдимият: Така като се замисля – имаше. Приятелката ми беше в добро настроение и цяла вечер музиката беше около нея.
Прокурорът: Но вие я сменихте?
Подсъдимият: Да, така беше.
Прокурорът: И после?
Подсъдимият: После запалих цигара…
Прокурорът: А приятелката ви?
Подсъдимият:Извади дрехите от пералнята и се зае да мие чинии.
Прокурорът: Не ви ли мина през главата да й помогнете?
Подсъдимият: Мина ми…
Прокурорът: Но си останахте с намерението?
Подсъдимият: Не точно… в последствие тя иронизира ситуацията и аз се заех да мия, а тя приготви вечерята.
Прокурорът: Вие отвърнахте ли с ирония?
Подсъдимият: Опитах се…
Прокурорът: Благодаря ви! Нямам повече въпроси.
Прокурорът (към Жертвата): Вашата история?
Жертвата: Стоях на мивката трепереща от яд. Смени ми музиката, запали си цигара и започна да словоблудства и да се прави на интересен. Намерението ми да пиша срещу женската еманципация се гърчеше в предсмъртна агония. Самата еманципация започна да изпълва съзнанието ми и да се отразява в реакциите ми. Около седем минути по късно Намерението вече не беше сред живите. От устата ми се отрони иронията, след нея дойде и сарказмът. Смачках го. Съзнателно. С амбиция. Еманципирано. В последствие докато миеше чиниите и простираше прането, горните и долните ми устни в един глас шепнеха „Не на еманципацията на мъжките полови органи! Не на еманципацията на мъжките полови органи!”

Кур'с

Уча се да те целувам
еднопосочна улица
напред, назад

сряда, 16 ноември 2011 г.

Работно заглавие "Раздяла"

Асфалтът изстива под самотата.

Ще го стопля с длан.

Утре.

Науките и ние

Триъгълното време помещава себе си в квадратните ви глави.

Кръглите секунди остават за успоредниците.

Геометрична философия за глупаци.


Изведи ме от пирамидата.

понеделник, 14 ноември 2011 г.

Карантия

В цялата си трагедия
любовта осмуква зърна
посява мръсотия
в така или иначе
мръсни желания.

Комедия от грешки.
Тежки са топките на дявола.
Чисти са помислите на девицата.

Без изход.

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Владимир Таков


Казвам се Владимир Таков. Другарят Таков. Роден съм в село Забел, Трънско, Пернишка област. Тогавашната Трънска околия. Моя съпруга е Йорданка Такова, Зеленоградчанка. По баща – Димитрова. С другарката Такова имаме две деца – Александър и Валери, и четирима внуци – Валерия, Анита, Мартин и Йоана. Аз обичам Валерия най-много, защото е най-голяма. Не, аз обичам Мартинчо най-много, защото е момче. Не, аз обичам Йоанка най-много, защото е най-малка. Обичам, обичам Анитка най-много, защото...

Другарят Таков, Владимир Таков, Владимир, Владо, Дядо Влади...

По-време на войната? Да, спомням си войната. Нямаше преподаватели тогава. Изпуснахме много от математиката в училище. Голям уплах беше. Всичко що се ореше отиваше на фронта. Но ние никога не сме гладували, каквото правеше, струваше дядо ти Леко, на масата винаги хляб имаше. Едно по-особено тесто беше туй - с ечемик, картофи, боб, замесено. Но, хляб имаше. Виждах да гладуват другарчетата ми в училище и им носех скришом, какво – де мога да докопам изпод строгите очи на баба ти Роксана.

С другарката Такова се познавахме още от началното училище, но тогава не беше като днеска. Не се задявахме, внимание не си обръщахме толкова. Срещнах я отново през 1954 г на площад Възраждане. От там тръгваха рейсовете за Трън едно време. Бях в София по работа и ми беше самотно, на Възраждане отивах да се разходя, да срещна някой познат. От дума на дума се заприказвахме. Разделихме се на площада, но се събрахме - пишехме. Върнех ли се в Забел често посещавахме кино салоните и на сладкарница я водех баба ти. Подир двадесет седмици заминах по служба. Лятото излязох месец отпуска и подир двадесет дена се оженихме. Глупави сме били тогава.

Не, не съжалявам. Много път извървяхме и много зад себе си оставихме. Но онова беше детинско решение.

Първата ни квартира в Люлин беше дванадесет квадрата. Ни повече, ни по-малко. Именно тук се роди Александър, на дядо ти Леко го кръстихме. Аз и баба ти спяхме на кушетката. Не беше лесно в онези времена, но бяхме адаптивни.

Мястото на „Кестенова гора” го купих за две тенекии мед. Събра се цялата рода. Двадесет челяка такови за два дена изкопахме мазата. Бях обещал на баба ти – на петнадесети март взехме мястото, декември месец се нанесохме. Само една стая беше измазана тогава. Но от стая на стая, дом съградихме.

Помня еуфорията покрай девети септември. Истинско беше – хората се радваха от сърце. Не беше като днес. На баща ти и чичо ти по двадесет стотинки им давах за училище. Петнадесет стотинки баничката, пет стотинки безалкохолното. Пращах ги и за нафта, да ходят да пълнят и като им остане някоя друга пара ходеха със самочувствие из махалата.

Йорданка Такова по онова време беше малко префърцунена. Тя и днес си е такава, обича да се направи, да пококетничи. Спомням си един банкет в Божурище – всички офицери с жените си. Всеки гледа да види жената на другия. И един офицер се изправя и казва „Таков има най-хубавата жена!”. Глупави сме били, но каква гордост е това за един мъж, па и за баба ти. Навири си носа до тавана коконата.

Бил съм командир на взвод, командир на батарея, началник-разузнаване на артилерийски полк, командир на артилерийски дивизион и партиен секретар съм бил. В последствие бях началник отделение „Набори”. Да, вярно е – доста хора съм разпределил по молба и по съседство, но за това лев не съм получил. Тогава нямаше още анатомия на корупцията, всички бяхме братовчеди. Днес всички са бизнес-партньори.

..............................................................................


През изминалата година Владимир Таков навърши седемдесет и девет години. От тридесет години е командир на петдесет взвода пчели и заедно с техните пчели-майки и своята военна пенсия успява да построи две вили и един пчелин. Въпреки професионалната си биография не забогатява и не си го поставя за цел, макар и Йорданка Такова често да го определя като „будала”. От него се научих на амбиция, трудолюбие и упоритост.

вторник, 6 септември 2011 г.

Хамериканска мечта

Блянове прашни, по прашните пътища,
нощем през сълзи изричани,
скрити копнежи, несбъднати сънища,
молитви и тайни обричащи.

Върви, във длетото е твойта присъда,
бурни води ти палят душата.
Върви и прощавай
оставам сама и все така мъдра...
макар и без вяра и в съюз с Сатаната.

Върви и не спирай, не чакай утеха,
напред е твойта сродна душица.
Върви по друма с ковашка секира,
с хАмериканска мечта и някоя друга парица.

сряда, 10 август 2011 г.

“Остави ме, бебе, боли ме главата”

„Красива си, желая те. Харесвам как слънчевите лъчи играят по кожата ти. Целият се удървих при гледката на натежалите ти гърди”
„Остави ме, бебе, боли ме главата. Не може ли просто да се гушкаме?”

Шибана кучка, с шибани претенции. Секс един път седмично, секс един път месечно, секс един път годишно. Манипулативен, садистичен, всеяден секс. Секс в пробната, когато реших да купим и двете, защото ми харесваше как се събличаш, обличаш, събличаш. Секс в тоалетната, само минути след като капитулирах „Да, бебе, ще можем да си позволим Венеция на пролет”. Секс в колата, когато я видя за първи път и още не знаеше, че ще трябва да се съревноваваш с тази гълтачка на октанови съединения. Секс, секс, секс.

Разбрах колко е важен сексът за жените, докато възмъжавах. Бях само на тридесет, когато Моника затръшна вратата пред лицето ми защото не можех да го вдигна в продължение на месеци. Моника беше мъжемелачка с класа, всмуква те, през пикочния канал, центрофугира между вагината и съзнанието си и те изплюва, твърдейки, че не си достигнал душата й. А как би могъл да се измъкнеш от торнадото стомашни сокове и да захванеш за някоя от хлъзгавите ледени артерии-висулки влизащи и излизащи от хладилника сърце? Средностатистическата, повърхностна мъжемелачка Моника, за която надървеният ми пенис на теория беше продължение на душата, инструмент, без който не мога да я обладая ментално, а на практика – очила, позволяващи й да се погледне в огледалото и да кима одобрително. Моника в центъра, Моника и в периферията, животът ми се беше превърнал в света на Моника, амбициите и суетите й. Обичах Моника или си мислех, че я обичам. За едно беше права беше повече отколкото някога бях успял да забия. При вида на вагиналната й усмивка всичко в мен се сриваше, като че ли не бе достатъчно да превъзмогна представата й, че Бог я е изпратил на Земята като дар за мъжкото съсловие (което диаметрално противоречеше с истината), а сега трябваше да се справям и с "вертикално усмихнатата дупка на метрото"... все пак не съм Б.Б. Излязох от тази връзка с 200 кинта седмично за сексолог и виагра, които ме издърпаха за космите на пубиса от водовъртежа на Моника и наранените ми чувства.

След Моника беше Ани, после Мая, а сега Даниела. Шибана меркантилна кучка и вечно болящата я глава. Предложих й брак с пръстен за 3 бона. Съгласи се. Дари ме с очарователен секс. Дори за малко да се хвана за миокарда й, бях толкова близо. 20 бона за сватба и смисълът на живота ми – малкият Александър, но никакъв достъп до „красивата” й душа.

Днес Сашко стана на три. Преди три месеца се запознах с Вера. С 10 години по-млада, интелигентна, перверзна и отворила душата си, за старческите ми извращения, като детска книжка. Можех спокойно да се плъзна по аортата, да проникна в предсърдието, да се излежавам в перикарда и да се гушкам на воля във всяка от камерите. Дали мисля да се развеждам? Не!? Когато е с Иван и Вера я боли глава…

Асен Ин

четвъртък, 14 юли 2011 г.

Сбогом

Събрахме се трите - Валерия, Валката и аз да го обсъдим на по бира. Валерия и Валката надвиха и взеха от безалкохолните, а аз безпомощно се свих в ъгъла, очакваща спазмите на нервните окончания. Припомних си Кари, която казва сбогом на Тузара в Н-ти епизод...
В: - И премятайки кичур от косата му му прошепва "Ти си добър човек , Хъбъл", а той я гледа неразбиращо. Наивната оптимистка Кари, която опитва да се убеди, че този мъж не може да се справи с бурната й природа и затова си взима за съпруга 25-годишен модел. Или не беше модел? Има ли значение? Кари, в която се припознава средностатистическата жена и от която средностатистическият мъж бяга като дявол от тамян.
В: - Благодаря за опита, благодаря и за рибата, но подобна манипулация е твърде наивна сама по себе си. Нека бъде Ума Търман. Тя обичаше Бил. - "Май бейби шът ми даун" затананиках си аз. Това сякаш извади Вал от унеса й, а Валерия ме погледна изпод вежди. Тези двете наистина си мислят, че са ми останали скрупули. След като позволиха на кучия му син да си играе с нас толкoва време. - Предупредих ви и ще го направя отново. Колкото повече се откривате, толкова повече изходът е или ние или той.
В: - Не, този път ще е сбогом. Обещавам ти. Или поне докато не осъзнае какво губи в действителност - измърморих под носа си, с надеждата нито Валката, нито Вал да чуят думите ми. Но съзнанията нямат нужда от действителна вербална комуникация.
В: - Ти чуваш ли се изобщо? Кое не разбра по-точно от "ти си мечтата на живота ми, но не ми трепва"?
В: - Или по друг начин казано "Put a condom on your heart and fuck your feelings"!
В: - И не забравяй - "Ти винаги ще означаваш много за мен"...
В: - И още - "Нека си останем приятели" :)
В: - Спрете се. Не го е казал. Знам, че съм виновна. Той беше искрен. През цялото време беше искрен. Не ни е лъгал.
В: - Плюя отгоре на такава искреност, беше честен и на влажно, на кого ли ми напомня...
В: - Двамата нямат нищо общо!
В: - Те всички имат нещо общо...
В: - Беше различен.
В: - Не, не беше. Беше като всички останали.
В: - Момичета, стига. Събрали сме се да кажем СБОГОМ. И това вече го гласувахме. Нека изберем пътя.
В: - Ти предложи Кари, но дори те с Тузара се събират накрая.
В: - Валерия, млъкни по дяволите. Не издържам да те слушам повече. Не разбираш ли? Свърши! Край! И този път без да оставяш и магнитче на хладилника, което да ти напомня за него!
В: - Валка, нараняваш я. Овладей се. Това ще я съсипе повече и от липсата му. Нека оставим поне някои вещи. Ще ги изхвърлим когато се появи друг.
В: - Вие сте луди. Не знам как ви понасям изобщо толкова време.
В: - Добре - опитвах да преглътна сълзите - нека е Сбогом. Но нека бъде като в историята за Мерилин и лошата вещица. Помните ли филма. Когато искаха да я убият, той накара всички просто да й обърнат гръб и да я прогонят от спомените си, от страховете си, от съзнанията си. И тя изчезна.
В: - Добре - съгласих се аз и я прегърнах, не исках да й крещя, но от толкова нощи вече се задушавам.
В: - Добре - прави бяха. Кари и Тузара се събраха накрая, не беше вариант. Въздъхнах.

сряда, 13 юли 2011 г.

Замъкът на нашата взаимност

Мили Графе,

Със сетни сили изкачих на един дъх стъпалата към покоите Ви и стоя и чакам. Зная ще влезете, ще ме хванете за ръка и ще спра да се задушавам. Сърцето Ви ще следва моето стъпка по стъпка през неравноделните размери на родната земя. Гневните Ви очи ще търсят обяснение за чуждите решения, което аз не мога да дам. Какво се случи този път? Ако можех да обясня... обичах, обичах така както Вие сте ме учил, оглеждах се, изучавах, разкривах се, задълбочавах, танцувах, живях, но не успях да привлека очите му, не успях да го увлека в ритъма. Парчетата от счупеното огледало на душата ми стават все повече и все по-трудно откривам местата им. Зная как ще се стоплят очите Ви докато търпеливо ги подреждате в цялост. Ще протегна ръка да докосна лицето Ви... Прости ми дързостта - ще се загубя в очите ти, ще оставя сълзите да измият огорчението ми, докато остана чиста и твоя. Прости ми болките, лъжите, търсенията и поривите. Прости ми и ме прибери у дома, в замъка на нашата взаимност.

Твоя Мерседес

вторник, 12 юли 2011 г.

Просто една песен

Не искам да се защитавам повече...
Сега ще преодолея собствените си граници!
Най-трудните ми моменти са за Теб!

Няма причина...
Няма и рима...
Кристално ясно е -
чувам гласа ти
и целият мрак изчезва!
Всеки път,
когато погледна в очите ти...
...ме караш да те обичам!

Ще свърши тази зима -
Истински те обичам...
- в нас и отвън! -
...Как само ме караш да те обичам!...
- С всичките трудности... -

Истински те обичам...
Принадлежа ти,
както и ти на мен,
ЗАВИНАГИ!

Искам те,
скъпи, искам те!
И си мислех,
че трябва да знаеш,
че аз вярвам...
Ти си вятърът, който повдига крилете ми!
Принадлежа ти,
както и ти на мен!

Преминах през прибързани мисли -
...Ти си моята фантазия!...
- на самота
и безводни пустини! -
...Ти си нежният ми ветрец!...
- По ритъма на страстта ти
ще живея сега! -
...И никога няма да те пусна!...
- Ще мина през любовта! -
...Ти си частичката,
която ме прави цяла!...
- Вълните на нейната неотложност... -
...Мога да те почувствам в душата си!...
- ...са дълбоки като океан!

Ще живея за Теб!

Сълзите,
които чувствам...
И думите,
които казах.......
......Не изразяват достатъчно от пламъка
вътре в мен,
знаеш...
Искам те!
Миличко, искам те!
Мислех си,
че трябва да знаеш......
......Ние сме проблясъци в тишината!
Принадлежа ти,
както и ти на мен!

Ти си вятърът, който повдига крилете ми!
Принадлежа ти,
както и ти на мен!
- Чувствам те...-

И ще принадлежа завинаги.....
.....На ТЕБ!

понеделник, 4 юли 2011 г.

Лист

Ако гласувате за "Лист" изпратете смс с код: 9999 на телефон: 0896 808 944

Ласкаво обгръща го брезата
в пролетен подслон
- корона от листа.

И често Есен я наричаха съдбата,
плеснала с ръце да го пропъди сред жълто-охравите долни небеса.

Лист

Ако гласувате за "Лист" изпратете смс с код: 6666 на телефон: 0896 808 944

Лист сред ветрогони,
пролетни,
застигнати от призраци и тръни,
ляга жълт
сред есенни листа.

Лист

Ако гласувате за "Лист" изпратете смс с код: 0000 на телефон: 0896 808 944

Тръпне в пролетта, под вятъра, разлистен
ляга в есента, жълт, сред другите листа.

четвъртък, 30 юни 2011 г.

Кутия за утопии


Хванах гражданската си съвест за ръка и извървяхме пътя от Софийски университет до Мавзолея в компанията на една безалкохолна бира. Често предизвиквам леко повдигнатите вежди на събеседниците си, гледайки ме да отпивам от синята кутийка. Между бетонените рамки на един експеримент, който трябваше да е заличил и моята историческа памет, както и съзнанието за грешките на пра-пра- ама далеч не чак толкова пра-отците ни, се помещава мръсно-бяла шатра по някакъв особено важен европейски проект. Съвест ме дърпа за ръка и отмествам погледа си в дясно където леко отлепил се от земята се е разположил един великолепен ръчно-изработен дървен павилион, около който стотици млади хора влизат и излизат с горящи очи, със споделени възгледи, общи идеи и нова визия за градските, социалните и културни среди. Настанявам се с моята безалкохолна бира върху бетонената рамка и поглеждам към павилиона, вглъбена в овладяването на възбудата от положителната енергия. Над другото ми рамо надзърта уплашено Реалност:
- Ума ли си изгуби? Не е истинско, вече го няма…
- Какво? Какви ми ги блещиш отново? Не пия – не виждаш ли? – отвръщам уморено аз.
- Полудя ли? Действително го няма, наплюнчи си очите – ВИЖ! Това са парчетата, сред тях са и нашите илюзии. Погледни, Валерия, моля те – отвори си очите.
Пулсът ми взе да се ускорява. Какво искаше Реалност този път, та нали с очите си видях как Силвия построи тази кутия? Как й вдъхна живот. И как от нея запъплиха хора. Разтърках очите си и започнах да виждам по-ясно. На земята клечаха 10ина човека и лепяха с тиксо черно-бели снимки по напуканите плочки. Питанка и удивителен, а върху всяка от снимките парче дърво. Остатъците. Дланите ми се изпотиха. Надеждата беше останала затворена в кутията, а Разумът плетеше дълги вериги от труповете на случайно попаднали в потока от мисли илюзии – за неизбежността на настъпващата промяна, за интелигентните и високо-образовани млади хора, които предпочитат да останат в България, за все по-устойчивите граждански инициативи, за европейската ни столица, толкова много трупове. Очите ми се напълниха със сълзи. Приближиха се група чужденци и с интерес изслушаха историята, но те не искат да купуват трупове. Не ги чух да го казват, видях го в очите им. В пазарлъка участваше само Дамян – с цикламен анцуг, от ромски произход:
- Бате, дай десет лева. – обърна се той към продавача на мечти.
- Ние тук също продаваме – купи си парче за 10?
- А, бате, какво продавате вие – тези парчета нищо не струват – се заозърта
Дамян, страхуваше се да не го измамят.
- А ти какво продаваш за 10 лв? Дай ми 300 – аз ще ти дам 200?
- Да бе, бате, на ти 300 за 400 – сигурно вратът щеше да го заболи от поглеждане
в ляво и в дясно. Приближи се и към нас, но Съвест и Реалност само сведоха глави.
- Ние сме в мълчалив протест – промълвих и се обърнах на другата страна. Опита
с още две момичета и си тръгна по своите си работи. Съвест ме погледна със съжаление:
- Нека да тръгваме, няма какво повече да се направи тук. Това е Утопия, тя по дефиниция си е такава.
Разумът отново заплете веригата. В какъв съвършен архитект си се превърнала, Силвия, та нима би могла да бъде по-утопична тази кутия?

Съвети

Възпитанието на един мъж, съпруже, е велико изкуство - върти го, сучи го, остави го да мисли, че той е избрал, че той е повел, вдъхни му увереност, подчини му се, но с нежност и привързаност, със страст и отдаденост, не отстъпвай и тихо и внимателно повтаряй думите си, когато е спокоен и щастие докосва очите му. Възпитанието на твоята жена, любими, е друга работа. Разклати я из основи, остави я несигурна, страдаща, тръпнеща, нещастницата и единственото в моментите, в които е почти безсилна, предала се, й покажи истинските си чувства. Спазваш ли тези съвети, благоверни, скоро ще се озовеш със стрихнин в кафето.

Твоя Валерия

неделя, 5 юни 2011 г.

Ергенска матрица

Пълен умивалник - празен хладилник - запушен канал.

Работно заглавие "Вечно твой, Граф Монте Кристо"

- Графе... ще ме любите ли тази вечер?
- Само ако вашето желание е това, Мерседес. Нима бих могъл да не съобразя желанията Ви?
- Да играем с думите, Едмон, е лесно... действията и времето ще покажат.
- Като винаги сте безупречно права, но докато усещам туптенето на дланта Ви в моята и главата Ви на гърдите ми, бих приел предизвикателството и на времето. Защото стъпката ми трябва да е с Вашата. Дъхът ми с Вашия. Не това е силната ми страна, но това е желанието ми.
- Оставам тук и ще чакам да докажете всяка дума.
- Не бъдете строга и не съдете, мила моя, аз все още съм дете пред вас, гледайте душата ми и все в някой миг ще съзрете там очите си, за което ще Ви бъда дълбоко признателен.

сряда, 1 юни 2011 г.

Блудство

"И Аз също ще вдигна полите ти до лицето ти и срамът ти ще се види. Прелюбодействата ти и цвиленията ти, безсрамието на блудството ти по хълмовете, на полето - видях гнусотиите ти."
Еремия 13:26-27

Глас в пустиня,
светло-синя,
истина.

Пурпурни са драконите в сивото небе,
бледо-жълти са молитвите ми.

събота, 21 май 2011 г.

Вуду

Наскоро четох Капоти,
"късния" Капоти.
Днес чета за Волен.
Кротал, инжектиран с амфетамин.
Някога - главен редактор на "Демокрация".

Не го сочете с пръст.

Извърнете очи.

Осъдете го.

Шшш

Забравете го.

Шшш

Приспете го.

Шшш

Кротко убийство.

Орел впи нокти.

Шшш

Спи, спи.

Върви при своя бог.

вторник, 3 май 2011 г.

Теория на творческия маркетинг

Там където свършва талантът, започва самочувствието.

Интимно


Имам проблеми с безалкохола...

четвъртък, 28 април 2011 г.

Bilingual

“It’s a long story, dear Sigmund.”

Лаконично въздъхна,отпускайки се на кушетката. Грациозният й силует е обект на моята сексуалност. Събирам пръстите си в пирамида над документите върху бюрото и очаквам да чуя проблемите, мислите и желанията на моята дама… на младата дама искам да кажа. Да се върнем над мислите – обект на моя професионален интерес.

“My boyfriend and I have been together for two years, and he’s a really great guy — when we’re not fighting. We don’t fight often, but when we do, it’s like he is another person. Some of the things he says shock me into silence: cruel, degrading things that I cannot imagine saying to my worst enemy. The next day he’s fine, but I’m still reeling from his words. I’ve brought this up to him, and he shrugs it off. There is so much good about him and our relationship, but the angry words are starting to get to me.”*

Нима. Перфектна е от върховете на обувките, които изглеждат като току що излезли от магазина до косата, гладко падаща върху раменете й. От опит знам, за да се постигне този резултат е прекарала минимум час в хигиенните помещения на просторния им апартамент. Би трябвало да е просторен, няма къде да събира обувки за всеки ден от месеца в противен случай. Освен просторен е и празен – с добра акустика, гласът й в ателието звучи премерено. Дали това изнервя приятеля й? Мен би ме изнервило. И цялата й същност. Ако трябва да съм честен със себе си, сигурно бих легнал с нея един или два пъти, но с този перфекционизъм не би ме задържала до себе си. Какъв човек трябва да си, за да търпиш подобно нещо в къщата си? Какъв мъж трябва да си? Припомням си ролята. Трябва да й предложа различни варианти и все пак да я поканя да продължи терапията си – сама или с Джон. Или просто да отърва човека от тази божествена опаковка.

„First things first: In anger or in ecstasy, it is never OK to walk away from your partner feeling as if you’ve just been put through a verbal nuclear attack. Secondly, I understand your confusion; the good things seem to quantifiably outweigh the bad. But what about in quality? The bad might be rare, but it seems as if they’re leaving a lasting and hurtful impact that might be affecting the overall quality of even the good times, nevermind your self-esteem.

All relationships have difficulties and take work, but some things are simply unacceptable; it is up to each of us to decide what falls into the acceptable and unacceptable categories. I encourage you to decide what this means for you; set some boundaries, and stick to them. If being called derogatory names or being screamed at is unacceptable to you, that is your boundary, and it is your right to ask your partner to respect and adhere to this. If he cannot respect your boundaries, it is his problem, not yours. I would suggest seriously evaluating what you want out of this relationship and deciding whether you want to continue giving yourself to someone who
seems unwilling to respect your needs. Professional counseling as a couple or as individuals might be a good route to help you walk through this situation.”*

Жени като нея обичат да поставят граници – ограничител на чорапите, лакове и кристали - ограничители на траекторията на подредената коса, стил – ограничител на всякакви експерименти във визията, кой знае какви ограничители в леглото. От друга страна абсолютно всички жени и тази не прави изключения, се правят, че имат чувства. Да, добре се разбирам – „правят, че имат чувства”. Независимо от преживените разочарования през годините, независимо, че когато останат сами не позволяват нито една мисъл да ги извади от амбицията да изглеждат и да се чувстват добре, независимо от стотиците мъжки сърца, които ежедневно оставят на втори план, независимо от всичко това – всяка от тях се грижи прецизно за своята емоционалност. Младата дама не прави изключение. Тялото й се стяга и тя присяда на ръба на кушетката. Поглежда ме все едно съм осветил тъмните кътчета на връзката им и съм проявил разбиране, нетипично за представител на мъжкия пол. Не си дава сметка, че интериорът на отношенията им е идентичен на интериора на дома им. Накланя се леко напред и благодари за консултацията. Ще дойде още един път сама, за да се опита да се изясни със себе си, в последствие – ако останат двойка, ще доведе и Джон.

* Един опит за т.нар. faction, цитатите са взети от сайта http://www.columbiahl.com, където по слоган „Жените живеят, обичат и се смеят”

Ноктюрно


Абсентът по вените, артериите, аортата и към сърцето.

Изпаренията по невроните, ганглиите и към мозъка.

Никотинът по носоглътката, плеврите и към дробовете.


Пагубна сласт по желанията, нуждите, навикът и към Ада.

сряда, 27 април 2011 г.

Сура Араф, 130

"И наказахме хората на Фараона с години на сушa и с недоимък от плодове, за да се поучат." Сура Араф, 130

Бразди от нокти, сиви,
следи в пръстта,
сред червеите.

Но и червеите ги няма вече в тази пустош.

вторник, 22 март 2011 г.

И нека Силата бъде с вас

Първата среща с тук описания обект, едва ли би ни впечатлила с нещо извън физическите дадености - тъмна кестенява коса, която и да не е, изглежда къса, красиво лице с чип нос, тяло слабо и изящно, не поразяващо с дълги крака, но пък ако имате късмет с ефирна блузка върху гръдта без сутиен, движения без излишна грациозност и на моменти с повече претенциозност. При особени нива на хормоните спокойно бихте пропуснали погледа - не впечатляващ и не поразителен, когато цялостното излъчване се събира в чатала ви, но странно естествен и непробиваем, ако все пак сте успели да затиснете нагона си. Точно тук идва първото противоречие без да се сещате за някакви степени на превъзходност в този поглед някъде по ерогенните зони на тялото ви остава едно странно плоско усещане, намерило две тълкувания досега - едното на страх и отхвърляне обличайки го в готови форми и другото интерес, интерес към нещо което едва ли някой може да назове, интерес породен само от трайното усещане в някоя зона и нищо повече, просто, обикновено и необяснимо /естествено погледът може и да се разглежда в трети контекст - на силно привличащата сексуална външност, но тогава просто си пуснете някой тийнсериал и ще разберете хората подали се на този импулс/.
От така изброените впечатления тук обстойно, обстоятелствата ни карат да се впуснем в наблюдение на плоското, обикновено, необяснимо усещане върху някой ерогенни зони. Благодарение на физически и ментални характеристики при хората, те владеят в голяма степен вербална комуникация и за изясняването усещанията, всеки човек би прибегнал до нея. Тогава под натиска на любопиството погледът ще разтвори крилата, леко и непретенциозно, лесно ще разкрие широка равна гледка с обикновен, примамлив и спокоен пейзаж. Движението във всяка една избрана посока не коства никаква трудност и всяка стъпка разкрива нова част, изглед - ту по-стръмен хълм, ту по-буйна река, но всичко разположено добре, заинтригуващо, но не изтощавайки до краен предел силите на скиталеца, а щадящо, хармонично. Смайването и последващото го желание бързо обхващат разхождащия се. Жаждата да се потопи в красивите реки, да се къпе в яркото слънце, да диша тревите и да има свободата да покорява всяко кътче на този оазис, не остава незадоволена за човека дръзнал да ги пожелае и показал ищаха си за грижа за тях. Често възпитаваното късогледство у хората, ги подвежда и ги оставя в плен на този завладяващ спектакъл. За по-безрасъдните рано или късно се разкрива една от странностите - липсата на хоризонт. След всеки хълм следва друг, реките се врязват по-дълбоко между хълмовете, на места тревата става по-суха и режеща и колкото повече навлизаш в търсене на границата - с толкова повече чудности се насища атмосферата /скиталци сред тучните поля и бистрите реки, следвайки схемата си някои лесно изпадат в канален ред, по който или поемат канала или канала ги поема/.
За останалите ентусиасти, могат да се кажат няколко не особено ласкателни неща, но друг път, сега обект на описанието е търсенето на източника на странно, плоско, неописуемо усещане. Ако сте ентусиазиран може да изберете няколко начина да стигнете до целта си, да използвате клишираните добре познати ни от изкуството и живота методи -да се опитате да сте вятър да пребродите на две на три без да се блъскате много, много. Да сте вода помитаща, проправяща и заобикаляща. Да сте огън изгарящ и разпръскващ пепел, преобразяващ и жесток. Чудесни и ярки персонажи за приказките, но уви Тук не е приказка. Вятърът лесно се губи в лъкатушещите каньони и гъстите гори, водата лесно се просмуква в песъчливата почва, а за огъня и дума да не става бързо се оказва локализиран на място без грам кислород и материал за горене. Остава само да плюете на здравия си бастун, да стегнете задни части и изхвърляйки ненужния умствен багаж да поемете.
Да поемете
- На къде?
- На Тук ...
Никой не ще може да ви даде по-точна посока, вярвайте ми ...
Целта ви трябва да бъде всяко едно камъче, всяко едно цвете, всеки един атом въздух. В изследванията си да ползвате всеки един свой крайник, всеки орган, да ровите, да давате, да изследвате. Внимателно да слушате, да чакате... и внимавайте за ехото - не слушайте върнатите думи, а резонанса в тях.
В цялото това бродене ще бъдете щастлив, ядосан, усмихнат, доволен, весел, тъжен ... И ще ви се дава и ще ви се дарява, след всяка светла равнина с бистра река, ще навлизате в тъмна урва с остри камъни, след всяко плодородно поле ще ровите земята на пустинята за глътка свежест, след всеки свеж бриз - арктически вятър ще сковава лицето ви.
И ще сте благодарен ...
…защото всичко това ще се изсипе над вас от ръцете на една сила. Скрита, тайна дълбоко от всеки и всички, необяснима. Обгръщаща и спояваща всичко Тук. Нейния дъх ще търсиш, от нейния дъх ще се боиш. Очакваща да я приемеш, очакваща да й се дадеш. Изгубен, излегнал се в тревите ще отдавате градивните частици на средата и ще поемате от нея, докато не запълните всяко клетъчно пространство и смесите зоните си ... И когато вече си Тук ...
Плоското, обикновено, необяснимо усещане върху някой ерогенни зони вече ще има своя източник, но не и своето обяснение. Ти ще имаш своя свят, но не и себе си.

П.П.
Така описаното приключение има за цел да представи на читателя само общия поглед.
И нека Силата да даде твърдост на бастуните ви, гъвкавост на езика ви и дълбочина на мислите ви...

Студент съм

Лъчи жулеха тила, топли вълни тежко се облягаха на гърба, а пред погледа редица крака претичваха и ходеха. Някои самотни, други по двойки, по тройки. Когато бяха повече от един чифт имаше два варианта: да са в синхрон или да не са в синхрон. Като пак се наблюдаваше разнобразие. Задаваха в синхрон раз-два, раз-два, преливаха цялото зрително поле в твърд ритъм и уверени раз-два, раз-два. Други идваха заедно и някак си неусетно невидимо единият почваше да изостава или другият да избързва и завършваха в тотален дисонанс раз- ... –раз -два- ...раз, естествено те имаха своя баланс в противоположността - идващи раз- ...-раз-два-...раз и изпускащи ги вече в крайно дясно твърдо раз-два-раз-два. Будещи съжаление и милостиви мисли бяха тези комбинации, които влизаха уверени на раз-два минаваха голямо разстояние на раз-два но единият чифт срещаше малко препядствие спъваше се, провлачваше, губеше се, опитваше се да навакса, а другият продължаваше, не спираше, завършвайки пътя си в тотална какафония раз-два-РАЗ-РАЗ-ДВА-два-раз. Естествено колкото повече бяха бройките, толкова повече /чисто математически, напук на Пух/, комбинациите ставаха повече. Възхищение можеше да възбудят вървящи в синхрон един след друг чифтове, те бяха израз на всесилната и всеобхващаща сила управляваща Вселената.
Един чифт крака в черни високи обувки и безличен сив панталон убедено приближаваха погледа, спряха се на около метър. Те се събираха в широк таз, на който се крепеше едро за съвременните норми тяло на женски индивид, главата с непривлекателни черти, тъмни кафяви очи и вързана на опашка тъмна кестенява коса.
- Добър ден - поздрави погледа - погледа на върха на краката
- За един добър, за други ще видим. Документите за проверка.
Скромно прибраната й коса, отиваше на нестандартното й лице, беше простовато чаровно, без грим и излишна натруфеност. Устните й сухи, без червило, леко отворени, въздуха преминаващ през тях. Едрото й тяло с големи гърди беше в композиция със силните ръце. Погледът си представи как потъва в прегръдката на ръцете, притискат го в мекотата, топлина, устните търсят неговите ... И разбра краката не бяха спряли случайно пред него, беше част от Замисъла...
Погледът потърси погледа.
- Аз… Аз …
- Петров, ела. Тук стана интересно.
Погледът не изпускаше погледа. Само странично се намеси равен звук - раз-два-раз-два.
-Аз... Аз... АЗ ВИ ОБИЧАМ!!!!
Поглед срещна Поглед. Погледът можеше да заложи всичко на това, имаше миг в който той срещна Поглед. След това всичко стана друго
-.... КАКВО !?!...Кой ... К’во пи бе ... Луд ли си ... Документите ....
Чифтовете крака и телата станаха две. На второто му липсваше притегателната сила на първото, но май компенсираше с физическа такава.
Наложи се Погледът да прибегна до разума, кротко почиващ си зад него. Ръка, джоб, напред.
- А така. Друсаш ли бе, маймун.
- А а а . Аз не. Мислех. Студент съм, имам изпит.
- Аха... И що обиждаш ?
- Аз... Не, не без да искам. Сам си говорих.
- Добре, добре ... Лъжеш ли?
- Не, не , Никога. Студент съм
-Аха ... Ети карта и бегай тоя път. Иначе внимавай к'во мислиш.
-Да, да. ясно.
Бавно, бавно Погледа се нареди в редицата крака и продължи Замисъла.

понеделник, 7 март 2011 г.

Съвременни завети

Принцът си остана в приказките и в сърцето на жената, а тя нарами ризницата.

понеделник, 14 февруари 2011 г.

Предложение за брак

- Извинете, ще се омъжите ли за мен?

Ще ви следвам по петите, или няма да ви следвам, ще ви готвя и ще ви угаждам, ще правя телешкото алангле, а свинското с хрупкава коричка, ще ви пера чорапите, ще мия чиниите, ще поддържам галерията ви, ще се откажа от другите и за мен ще бъдете само вие или няма, както ви е угодно. Ще гледам къщата, ще нося пари, ще гледам децата, ще извеждам кучето, ще мия тоалетната, ще храня рибките.

Защо мълчите? Седите и ме гледате безмълвно...

Извинете, ще се омъжите ли за мен?

Аз зная отговора. Не, няма. Нима не знаете?

- Защо... защо?

- Защото... нима не знаете... просто е... аз съм ЖЕНАТА?!

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

За изгрева

Зноен юлски ден е – от онези, в които ако не си на излет в планината или с климатика в офиса, всъщност – не си. Задушевната атмосфера в 88 допринася за дематериализацията, по нАучно и гниенето, ей така, по-натурално, макар и не сходно твърдение. Успявам да се преборя за ВИП място и направо залепвам за черния „кожен” салон. Полагам огромно старание да отварям ноздрите си само толкова, колкото е екзистенциално необходимо. Очите ми шарят по панелената панорама на столичните квартали, разкриваща се през прозореца, а периферното ми зрение се прави, че не вижда намръщената руса госпожа, която извършва геноцид с поглед. Не я обвинявам. Задушно е. Мръсно. Лепне. Единствено оптимизмът отдалечава съзнанието от нейната реалност.

Спирачките се задействат, рейсът изскърцва, поклаща се и застава в състояние на покой на автобусната спирка. Сред пенсионерите се качва и група слепи, 5-6 момчета и момичета, около които става суматоха, докато най-близко стоящите се организират и им направят място. Повечето пътници извръщат пребледнелите си лица. Суровите им изражения се променят и добиват умилително-съжалително-лукав вид, който говори за отвращението и страха, които биха изпитали лице в лице с този недъг. Неловката ситуация продължава няколко минути и после махалото се връща в началното си положение. Намества се тишината и единствено ребрата на голямото превозно средство свирят своята мелодия.

Ако кажа „изведнъж” не би било времево-коректно. Плавно, като от нищото тишината започва да се изпълва с глас. Не, Божествена мелодия. Не, Вселенска мелодия, изсвирена от най-изящния музикален инструмент. Из мелодията изплуват думи за изгрева, за светлината, за новия живот. Локализирането на източника на мелодията не би било трудно за зрящия ако ли разумът можеше да възприеме празните очи, стоплени от руменината на лицето, съзнаваща, че се превръща в център на съзнания. От различни кътчета на рейса, трансформирал се в сцена, започва да звучи същата мелодия в изпълнение на десетки несъвършени гласове, които въпреки своето несъвършенство звучат като акомпанимент на същинския източник. Едри кръгли капки започват да галят бузите, устните, падат върху коленете ми. Съзнавам, че сънувам, но не искам да се разделя с красотата на мелодията и топлината на лицето с безжизнените очи. Събуждам се и ръцете ми се стрелкат по клавиатурата, за да ти разкажа, сълзите продължават да се откъсват, за да не забравя мелодията, а устните ми мълвят спомени „за изгрева, за изгрева”.

вторник, 1 февруари 2011 г.

А1Н1

Гнили бронхиални тъкани разкъсвани, бактерии настъпващи, ядра на леш разврат, проказа... подпухнали празнини, взиращи се в цитруса, немощни пръсти нетърпеливи трескави, изтискващи... и глътка въздух...

петък, 28 януари 2011 г.

Възкресение

Стомна за вода спукана счупена скрита в долапа под мивката, съзерцаваща скулптурите старите, пробудени изпод ръцете ти... виж ме, изрови ме, погали ме и вдъхни ми нов живот...

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Честно в очи

Избягвам да пиша от онези есета в учебниците по английски, които се опитват да те накарат да обмислиш конкретен философски проблем, да си избереш теза и анти-теза, да дадеш достатъчно доказателства в подкрепа и на двете и тактично и незабележимо да прокараш възгледите си. Не го правя по две основни причини - първата разбира се е защото имам претенцията, че един ден ще напиша нещо наистина съществено и стойностно, многопластово, в издържана стилистика, което ще кара хората да го препрочитат отново и отново и за да стигна до този ден, трябва да се упражнявам и да пиша несъвършени объркани текстове, които с течение на времето да започнат да се превръщат в шедьоври (моля - обърнете внимание на тънката самоирония). Втората причина е следствие на твърдото ми убеждение, че не съществува черно и бяло във философията. Всяко едно твърдение може да се аргументира също толкова добре, колкото и неговото противоположно. Да търсим отговорите, задавайки си въпроси и отговаряйки си, на база личния си опит и прочетеното, е опасно до толкова, че започваме да вярваме в правотата си, да си слагаме капаците и убедително да вървим към преждевременно ментално остаряване. Въпреки това - във вербалната (да - вербалната, не оралната) комуникация не само си позволявам да се увличам в подобни спорове, но ги и предизвиквам, защитавам противоречащи си тези и съвсем откровено дървенофилософнича, чешайки си езика. Разбира се, оправданието ми е бетон - така упражнявам умението си да взимам бързи решения в критични ситуации, да се адаптирам, да диалогизирам и да се справям с онова, от което идват около 50% от проблемите на околните, а именно общуването и отношенията между хората.

Тези ми особености създадоха блога - такъв, какъвто е - с едно количество объркани публикации, с никаква литературна стойност, в които ако имаш желание да ме опознаеш и ровиш повече време, можеш да намериш една самобитна оригиналност, но... бая ровене трябва. Обособиха се и два типа хора, които го четат - онези, които ги интересувам аз самата, които се отнасят с нужната доза търпимост към написаното, за да разберат как се чувствам и дали имам нужда от нещо и една много малка аудитория, която харесва нещата, които пиша и на която няма да правя психологически портрет, за да не я загубя. Същевременно в отношенията ми с околните, отвъд близките ми, които до някаква степен са разбрали тези ми философщини се откроява голяма група , която откровено се дразни на начина ми на общуване, макар понякога да е приятно изненадана от решения, взети по конкретен повод.

Не две - три основни причини. Не смятам, че подобни текстове биха провокирали мисловна дейност. Какви са възможните реакции - несъгласие с текста, силно издразнен читателят отрича всичко казано и не взима нищо за себе си или преоткриване, оглеждане, при което читателят се съгласява с написаното, възхитен и щастлив, че ето - прав се е бил оказал и при него нещата точно така са поставени.

Въпреки доводите си, днес открих сериозен аргумент да отделя внимание и време и да се опитам с ваша помощ да създам именно такова есе, с което ми се ще да възбудя (единственият моментен синоним, който успях да измисля на "провокирам") реакциите ви и да ви накарам да дебатирате върху една тема, която живо ме интересува и за която се нуждая от не малко количество гледни точки. Предизвикам (още един синоним), ще ми се да ви предизвикам.

Малко ви подведох, защото темата не е една и аз срещам трудности при формулирането й. За това ЧЕСТНО В ОЧИ да поговорим за мястото на емоциите и разума в любовта, разликата между това да си влюбен и да обичаш, кое е по-важно, за да бъде стабилна една връзка - общите цели или общите средства, как и кога да правим компромиси и кога да спрем да градим илюзии, че с някого ще намерим общ език, кога е здравословно да кажем сбогом и да продължим напред и кога е просто бягство и оправдание за нерешителността ни и невъзможността да се справим с егото си.

Думата е ваша... и по-смело :)