вторник, 3 ноември 2015 г.

По пътя на ликото

Стъпила съм си здраво в обувките, а обувките съм оставила на пътя. Там май останаха и стъпалата ми; прасците; бедрата; утробата; тазът; гърдите и шията. Един дъх и главата ми излетя от тялото и сега гледа от високо картата на света. Роднините, приятелите и няколко любовника са се превърнали в малки черни точици, които сякаш не мърдат или се движат едва забележимо. Тук горе не нося вече половите си белези и не определям в себе си женското или мъжкото начало и край. Тук съм си аз. Дори не и човек. Егото ми, принципите и няколко порока останаха долу в обувките ми. И бих ги гледала още дълго, топящи се, как изчезват. Но главата ми е завързана с конец. Балон на конец. Розов. Когато баща ми обичал майка ми в една зимна вечер посадил дървета под пясъците на косите й. Ликото от тези дървета имало особен цвят. Не червен и не бял. Розов. Затова си взимам обувките в ръка и тръгвам до пътя, за да не вървя по него. Ще ги напълня с вода, обувките и ще чакам да си посадя дърво, за да го полея.  

четвъртък, 15 октомври 2015 г.

АФИШ






Свещите ги запали ти. Аз избрах музиката. А храната договорихме по взаимно съгласие. Не помня кой загаси лампата, но трябва да си бил ти, нали ти се грижиш за осветлението. Аз бих затворила очите си. Гласът ти е ехо на промълвени обещания. Обещания, които шепите ти събират в купчинки в косите ми и измежду пръстите. Пресипнал ти заговори за любов, а аз ти пригласях. На сутринта представлението свърши. 

четвъртък, 24 септември 2015 г.

Наужким

Summer with Monika (1953)

Вярвам има думи, които да те връщат…
Не, не наистина. Наужким.
В стаичката от каре, в жасминовите коридори.
Когато котките се любят под прозореца
в двора,
кафето почернява около котлона,
дори тютюнът ни ревнува,
от поглед помежду ни,
оставил своя отпечатък върху дървото на бюфета.

Бюфет, наместо шкаф, е една от тези думи. 

понеделник, 21 септември 2015 г.

Аз играя, ти играеш, той/тя/то играе

Ждрелото на река Ерма, град Трън, 2014

Играе ми се! А порастнах, докато се преструвах на голяма. И сега се закачам с охлювите по градските алеи и кучетата на съседите, докато отивам на работа. Загледана през стъклото на рейса за двадесет и четвърти път отказвам брак на един французин. И е време да си призная, че не зная какво искам, дори с риск да не го получа. Стрелките по светофарите не дават повече от две възможности и това улеснява посоката на движение. Светофарът ми се е развалил и докато лявата половина на мозъка ми завива на дясно, защото направо е червено, то дясната влиза в кръговото отляво, натиска газта и очаква сблъсъка с въодушевление.

сряда, 19 август 2015 г.

Месечното погребение

И този ден. Нали и той ще свърши. А снощи се страхувах за един свой миг, който съществува, докато го помня. За паметта си се страхувах.

А днес я пъдя, с всичките й спомени. Но всичките й сълзи се завръщат,
като сълзи от безсилие и днес – без повод и причина, тичат по своите пътеки, по бузите ми тичат. И мислите ми ги наричат – архетипи.
Сълзи, събрали в шепите ми всички погребения, раздели и обиди, реки от щастие, любов и живи мигове. И с патос в думите кова пирони, строя си кръст за месечното погребение. Ругая всеки осмелил се да ме помни. Но не посмявам да го нарека поезия.


Колоната от думи, превърна се в редица…

четвъртък, 9 юли 2015 г.

Вишнева картина

Lucia Joyce by Berenice Abbott 
Да опаковаш багажа. Да вземеш кучето. Да намериш здраво въже, за да завържеш палатката, чувала и шалтето здраво за 30литровата ти раница. Да си вземеш билет за нощния влак. Да се събудиш в 3, за да се прекачиш в Карнобат, защото е нямало билет за директния влак. И някъде около 5.45 да видиш изгрева. Първият изгрев за юли. И изведнъж всичко да изчезне...

- Къде си?
- Стоя тук и се чудя. Дали съществувам? Дали съществуваме? 
- Това "тук" би могло да ти бъде отправна точка. Някаква... 
- Вече беше. Но преди. Сега това вече не е достатъчно. 
- Кога? 
- В това екзистенциално гето, в което се намирам. 
- Това би могло да бъде някакъв отговор на първия въпрос. Ако той все още ме интересуваше 
- Какъв беше въпросът? 
- Не зная. Забравих. 
- В тази ситуация би могла да се върнеш. 
- Къде? 
- Именно.

Да пристигнеш на гарата и там да те чака някакъв мъж. Да те целува. Да ти е купил закуска. Твърда, но закуска. Да настъпи газта и да кара 30 км на Север. Да си вземеш душ. Да вземеш и него след душа. Да се любите. Без да говорите. Да се изпразни. И да заспиш...

- Видях те.
 - Знам. Не се опитвам да бягам. 
- Тогава? 
- Не те разбирам. 
- Въртим се в кръг. 
- Нали ти водиш разпита? 
- Да, но ти трябва да отсъдиш накрая. 
- Ще отсъдя, но накрая. 
- Това би било рисковано ако не разбираш. 
- Ще се постарая повече. 
- Надявам се, в противен случай ще ме принудиш да взема мерки. 
- Заплашваш ли ме? 
- Не, но бих могла. 
- Недей да прибързваш. 
- Ще те изслушам.

Да заспиваш и да се будиш с един и същи. Същински същият. Да му броиш ударенията, а той да ти брои стотинките. Да събирате дните до раздялата с усмивка и усмивката ви сама да ги изважда от дните до събирането. И с извадените дни да построите гора, в която да се скриете...

- Питай. Питай ме за цвета на огледалото. 
- Нима огледалото има цвят? 
- Има. 
- Цвят, който не повтаря цвета на очите? 
- Има. 
- Добре. Какъв е цветът на огледалото? 
- Вишнев. 
- Вишнев? 
- Да, вишнев. 
- Подозирах, че ще кажеш сив. Имах предчувствие. 
- Но аз казах вишнев. 
- Ако можех да оцветявам и аз бих го оцветила в сиво. 
- Казах - вишнев! 
- Бих забъркала повече от това черно в рамката и... 
- Върни ми тази четка... 
- Питай... Питай ме какъв е цветът на огледалото...

Да намерите табела в гората с надпис "к-нг Ахелойска битка". Да я нарисувате в черно и бяло. Гората, не табелата. Да я превърнете гората в огледало с вишнев цвят. И да вкусвате от вишневия плод без дори да сте заспали. За да се чудите нима не спите.

- Какво е това над главите ни? 
- Табела с надпис. 
- Има ли посока? 
- Ще я нарисувам. 
- Дай ми четката. 
- Не, тя е моя. 
- Четката!

Да се сборичкате и да изсипете боите.

- Не те виждам. 
- Аз също. Къде си? 
- Не те чувам. 
- Аз теб все още и все по-тихо. 
- Не те...
 - Теб. Не.

И да умрете. В цвят от зрели вишни.

петък, 26 юни 2015 г.

Обективът

Защото ме помоли да ти напиша разказ.

Вече с години не бях хващал четка. Не ми се рисуваше. Музата ми си тръгна. Изгубих я някъде между младежките си илюзии, жените и компютъра. И животът  ми се превърна в негатив. Смърт за артисти. Погребах четките си в общ гроб в гардероба без да го надписвам. И кръст не сложих. Само заключих и скрих ключа в скъсания си джоб. За по-сигурно. След дълго обмисляне реших, ще сменя окото си с механично, за да не мечтае вече за живите залези. Събрах пари и го купих. С голям обектив и система от стъклени лупи, през които светлината да заспива върху пейзажите. Поставих го сам и повярвах, че всичко което виждам е истина. Светлината чертаеше конуси върху сградите, конусовидни бедра носеха женски сфери върху себе си, а лятото на плажа пясъкът се превръщаше в милиони пиксели.  И някак изведнъж вече не беше трудно или пък изобщо нужно да разбирам света. Започнах работа в един завод за производство на спомени, където можех да разговарям с други обективисти. Намерих си приятели, с които не се налагаше да се срещам. Изпращахме си спомени и това беше достатъчно, а и изобщо не беше нужно да се разбираме. И алгоритъмът щеше да се запази, докато един ден...

Часовникът показва 20.45 всеки момент се очаква да освободят залата. Отдавна не съм виждал толкова хора с очи на едно място. Някаква игрална зала, в която късат спомените и ти дават безплатен билет, за да живееш "тук и сега". Не бих стоял на това "тук" и секунда повече ако не ми бяха дали възможност именно в тази зала да създам спомен на едно дете и неговия клоун. Децата, дори и с очи, ми се струват симпатични, нито тях, нито клоуните, не е нужно да ги разбира човек. Стрелките на часовника се въртят около 20.54 когато срещу мен се заклаща туловището на клоуна.
- Тук е. - казва той.
- Да, тук е. - отвръщам и мислено отбелязвам, че клоунът е бил инструктиран да общува с обективисти. Думите му са малко и точно на място. Навлизаме все по-навътре. Покрай нас излизат хора с очи, честотата на чиито мисли успява на няколко пъти да промени настройките на моя обектив. С бързи механични движения я връщам на място. Въпреки слуховете за залата светлините, които намираме, изглежда са поставяни от обективисти. Започвам да се чувствам неразбран и това ме кара да се усмихна.
- Да започваме да създаваме спомени.  - чувам гласа си да издава командата и в този миг туловището на клоуна пъргаво се втурва към сцената. В ръката му се клати цилиндър. Конуси, сфери, пирамиди и кубове започват да създават спомени пред обектива ми. Не помня вече имената на много от животните с очи, които се появяват от цилиндъра, но грижливо записвам спомените с помощта на часовника. 21.34 голяма и малка сфера с два цилиндъра подскача наоколо, 21.37  сфера с един конус лети под високия таван, 21.42 кубче със сфера на гърба си пълзи към изхода. Точно в 21.47 клоунът ме поглежда съзаклятнически и обявява: 
- Финал! - ръката му бърка в цилиндъра, вади милиони малки пиксели и ги разпръсква наоколо. Цял сноп попада директно в обектива. Сега вече не виждам нищо. Превивам се на две, за да запазя лещите от сипещите се пиксели сякаш все още мога. Започвам да опипвам пространството около себе си, за да намеря изхода преди клоунът или друг човек с очи да реши да ми влезе в положението. 
- Търсите изхода? - командата е достатъчно кратка и ясна, за да идва от обективистка. За миг се усещам спокоен и сигурен "тук" между този женски глас и светлините, които за последно помня пред обектива. Протягам ръце към главата си и отвъртам лещите, за да й дам да ги изчисти. 
- Какво да правя с това? - чувам гласа. Не успявам да се овладея и я поглеждам.
- Мамка му. - успявам да кажа. Тя има очи. И то какви очи. Нахлуват и започват да търсят. Не спират за миг. Не една а хиляди светлини ги рисуват едновременно. Бедрата й не приличат на конуси, а гърдите й са толкова несъразмерни, че дори да искам не мога да ги нарека сфери. Толкова несъвършена. Тя... взимам си лещата от ръцете й и хуквам да бягам. Тичам с часове, за да изчистя главата от спомена. Градът е станал сив. Няма ги конусите по сградите. Усещам го как се движи целия под краката ми. Стигам до сградата, в която живея и се втурвам нагоре по стълбите. Бъркам в джоба да търся ключа и си спомням, че той отдавна е скъсан. Сядам на стълбите пред вратата. Всички спомени нахлуват на куп, лещите седят пясъчни в краката ми. Плача. 

От тогава минаха две години. Не намерих ключа от вкъщи, нито този от гардероба. Но си купих нова четка и бои, за да я нарисувам. Моята несъвършена муза. Започнах да ходя в залата през ден и скрит зад книга да я наблюдавам. Целият й объркан свят нахлу в картините ми - неадекватните й реакции, глупавите заключения, смешните дрехи, в които криеше несъвършенствата си и тези необикновени светлини, които вместо да падат върху й се разпръскваха от очите и устните й. Преди седмица някак случайно тя ме целуна. Не помни моя обектив, нито пясъка в него, но ме гледа някак странно, сякаш означавам нещо. За момент се изкуших да създам спомен, но... по-добре да го напиша. 

понеделник, 22 юни 2015 г.

Морски дни


Пясъкът ми дави мислите и вече не дишам.  Ако огранича поглед до веждата пясъкът изглежда като пустиня. И тук имам дюни точно под носа. Кихам. Мокрият пясък не е толкова приветлив, но със сухият ще играем. На криеница из тетрадката. Из тетрадката на кожата пише той. Вятърът. Кожата ми влажна краде от песъчинките му. Не действа. Само се движи. Съзнанието ми спира и стои. Не-набъбнало към следващия миг. Съзнанието е и се състои само в настоящето. Спи. Не мърда. Мигът се разтяга до смърт. Умирам. Малко над линията на веждата спи друго тяло. Твоето. Не го виждам. Не искам да го видя. Нарочно. Разбира се, нарочно. Ти си вятър. Вятър и пясък. Пречиш на срещите ми със слънцето. Но то е търпеливо. Вчера те нарекох слънце. Излъгах се в браздите на очите ти. Днес е денят на революцията. Действието свърши. Вчера. Обръщам се по гръб и гледам небето. Моят оазис. Смъртта настъпва бавно. Но настъпва така или иначе. Виждаш ли? Мога да мисля за друго… не си само ти. Забранявам ти да ме гледаш когато мечтая. Спри да се движиш. Мълчи.  

неделя, 24 май 2015 г.

Ах, Мароко... Гореща лудост? Или илюзия на рай?!

Лудост. Лудешко е това препускане на сърцето. Сърце, чийто Бог е Аллах. Аллах е дете. И това сърце бие с ускорения ритъм на детското сърце. Създава музика с лъжици върху кухненската маса. Играе с храната, със сълзите, с любовта, с пустинята, с моторите на колите. Смее се, когато го прегръщаш. Притиска те силно. Души те. Плаче, когато си тръгваш. Когато умираш. Излива се, разпилява се и продължава. Чисто. Багажът оставя на гарата. А гарата оставя зад себе си. С всичките вагони, в които спи. Излиза на улицата. Прескача оградите. Втурва се на пясъка и рита топка. Коженото кълбо лети високо
между небето и океана. А детето чака да се върне и сегиз тогиз (от време на време) се заглежда, сочи и се смее на вдигнатите поли на някоя чужденка. Която се изчервява и прикляка сякаш ще скрие коленете си. С коси. Топката се връща. Отскача от земята и прескача оградата. За да се спусне по каменните улици на Медината. И да стигне до кожите. Детето Аллах остава зад оградата да играе на топка или на война. Тук при кожите Господ не съществува. Тук срещаш Мухаммед. Чието лице вчера е било и днес, ще бъде и утре. Мислите му текат като река и се вливат в океана.
Водите не започват и не свършват. Кожите на убитите животни взимат своите жертви. Когато погледнеш кожаря в очите реките на мислите му се превръщат в пустиня. Сърцето се забавя. Приближава се до камъка. Камъкът е вечен. Доколкото човек има съзнание за „вечност“. Християнинът в мен иска да отпие от виното, за да остави следа в пясъка на тези пустини. Но тук пият само неверниците. Кръвта на боговете не носи облекчение. А и това облекчение никому не е нужно. Тук товарът е човешкото безсмъртие, единственият начин да забавиш лудешкия бяг на сърцето вътре в теб. А детския смях на Аллах напомня колко близо до смъртта сме всъщност. 

сряда, 20 май 2015 г.

Животът на изкуството. Манифест

Добър ден. Радваме се на така милото присъствие на медиите, които никога не забравят „Алма Алтер“, които непрекъснато следят неговата дейност, неговите творчески успехи и съзнават, че отдавна мина времето на казуалните театри. Отдавна мина времето на държавните театри. Театрите, които са живи са тези, които работят тук, сега с тези хора. Забравихме времената когато вие журналисти не се интересувахте от нас, нямахте за какво да пишете. Сега вече нещата са променени. Вече не е необходимо дори нашите актриси след поредния успех на международното поле да ми предлагат „Господине, не е ли добре да нарафичим,“ вижте каква прекрасна българска дума „да нарафичим, освен наградите и едно пикантно нещо, да кажем, че една от нас е била изнасилена в Рим, за да могат медиите да дойдат“. Тези времена вече ги няма. Медиите идват непрекъснато от сутрин до вечер, разговарят не само с нас – творческия екип, разговарят със зрителите, интересуват се какво ги кара да идват тука всяка вечер. Разбират, че „Алма Алтер“ е не само силна творческа единица, „Алма Алтер“ е един особен социален експеримент. Един много социален проект, който развива Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Входът за нашите спектакли е запетая на лявата ръка. Някои казват „безплатно“, няма безплатно – има запетая на лявата ръка. Това е срещата на този, който посреща и срещата на този, който идва да се срещне с нас. Не можете да си представите какво завоевание е това, че ръководството на Софийски университет поддържа Алма Алтер, знаейки какво му дава, знаейки, че той е лицето на Университета, който му печели международните контакти, който му печели имиджа в цяла Европа и не само в Европа, но и в целия свят, защото „Алма Алтер кръстосва навсякъде, навсякъде е канен, навсякъде е приет. Това, че нашите студенти могат срещу тази запетая да влязат и да гледат представление – не по 1, не по двама, понякога на цели групи, разговарят и коментират и живеят с „Алма Алтер“, като със свой дом, като нещо, което правят те. Да ние го правим заедно – публика и трупа.

Преди месец бяхме в Москва. Тази Москва, която винаги звучи силно театрално, която звучи силно като присъствие на изкуство, литература и всевъзможни търсения от времето дори на Станиславски, от времето на Майерхолд, от времето на  Таиров, тези които започнаха голямата театрална реформа в Европа. Бяхме в Москва и миналата година, където се представихме с нашия „Хамлет“, носител на наградата на 9ия Конгрес на университетските театри. Неочаквано обаче нашите домакини ни запитаха „Извинете вие славяни ли сте, че играете на английски? Защо не си играете на родния си език?“. Трудно успяхме да ги убедим, че играенето на чужд език не означава отстъпление от родния си език. Езикът на творец е един - творчески. От този фестивал миналата година се завърнахме с наградата за експериментален театър. Тази година, когато отворихме нашия спектакъл и предложихме на публиката и на уважаемото жури, председател на международното жури е синът на Висоцки, Марина Влади, един изключително интересен човек, разбиращ нещата много авторски и това е нещото, което нас ни привлича там. Когато обявих , че тази година няма да играем на английски, тази година спектакълът, който ще представим „Нептиците“ на нашия авангарден поет и автор на две пиеси, които бяха написани специално за нашата трупа и след тяхното приготвяне на премиера бях забранени. Та „Нептиците“ в Москва на руски език се посрещнаха с еуфория. Не само спектакъла, не само след спектакъла – половин часовите аплодисменти. През цялата седмица, в която бяхме там – по кампуса, където се отиграваше фестивала, непрекъснато ни срещаха и ни поздравяваха „Браво, българи, ние сме славяни, ние сме заедно.“

Така беше в Москва. Да минем към една много отдалечена точка – Мароко. С Мароко вече няколко пъти преговаряме. Не с Фес, а с Маракеш. И някъде се разминавахме, може би не беше точно в програмата ни да участваме в този фестивал, но тази година успяхме да се включим в този голям международен фестивал. Трупата направи едно много силно фестивално представление, което не можеше по никакъв начин да бъде отминато в коментарите, да бъде отминато в дискусиите между студентите и участниците във фестивала. Поздравленията идваха ежеминутно, ежедневно. На финала при закриването на фестивала журито обяви своите номинации и награди: номинация за Гранд-при, номинация за най-добър експериментален спектакъл, номинация за най-добра мъжка роля в категория професионален театър, награда за най-добра женска роля в категория за професионален театър, награда за най-добър режисьор на фестивала.  Това няма как да бъде подготвено, това няма как някой да го е подредил. На международните фестивали се подвизава от години може би единствено „Алма Алтер“ от страна на България, където ние защитаваме достойно името на българския театър, не можете да отидете „ей така“, трябва да минете през селекция. Трябва да ви харесат и трябва да ви поканят . А когато ви поканят и застанете между другите, особено асовете от големите, страните, в които винаги е смятано, че театърът е „най-,най-,най-“, и когато видят нашите спектакли и се учудят, и когато след това разберат, че този спектакъл е игран и правен от студентите от специалността „Авторски театър“, която те нямат представа какво е, от къде е дошла и как се е „пръкнала“. Да има такава специалност от 5 години, единственото повторение е в Пражката театрална академия, доста различна от нашата.

Благодарим Ви, че непрекъснато като всяка година отразявате нашия театрален сезон. Всяка година отразявате  нашите Алтери, наградите за независим алтернативен театър, една прекрасна церемония, която можете да сравнявате с Оскарите.

Искам да вклиня нещо като предложение като молба, като пътека, която би трябвало вече да е назряла и вие журналистите да я разработите. Много често „Алма Алтер“ е отхвърлян в проектите, които предлагат Столична програма „Култура“, Министерство на културата, поради това, че са много особени, поради това, че не се знае какво е „Орфей или върни се в своя ад човече“, също е един отхвърлен някога проект, Пропътувал е почти всички европейски страни, почти няма фестивал, който да не е донесъл награда. Мили, журналисти, защо не вземете списъка на одобрените проекти и не погледнете колко от тези, които ги правят, които получават пари за тях ги довършват  и колко от тях излизат в международното поле, колко от тях са оценени като някакво по-добро качество.

 Колко са трупите като „Алма Алтер“, които си позволяват да бъдат на всеки фестивал и да пътуват срещу средства, които не са малки. Не ни ги дава никой, дава ни ги Софийския университет, който съзнава мисията на „Алма Алтер“. Когато създавахме през 1968 година този университетски театър, аз току що завърнал се от Полша след своето следване там, си въобразявах, че понеже в Полша университетските театри са повече от другите театри, и в България ще сложим основите на университетското театрално движение, и няма да остане нито един университет без свой театър, така както е в Европа. За съжаление това не се случи. Софийски университет продължава да бъде единственият български университет, който има, поддържа и прави всичко възможно да има идеалните условия, а той ги има, да показва това, което работи на колегите си от Европа и да носи тези награди, за които днес се събрахме . Благодаря ви. Надявам се, че ще продължим да работим така тясно и творчески, както е било до сега.

Благодаря и на актьора Пол Дженкинс от лондонския театър „Фабриката“, който специално пристигна вчера, за да участва в тази пресконференция. Пол Дженкинс е актьор на театър „Фабриката“, Лондон, но и актьор на „Алма Алтер“. Той пътува с нас от години, играе по фестивали, печели с нас награди и нямаше как да не бъде днес тук. Благодаря ви мили колеги.
Какво предстои? Това са Международния театрален фестивал в Естония, Международния конгрес на университетските театри в Минск, Беларус, международния театрален фестивал в Тунис и Международния театрален фестивал за експериментален театър в Кайро, Египет. Арт-френд продукциите на театър-лаборатория „Алма Алтер“, които тази година ще бъдат под надслов Тадеуш Кантор, предстоящата премиера на спектакъл по проекта „Чудото Лорка“ и Международния Арт-Форум „Алтер Его“ 2015.

Един по един. Много моля, ще отговорим на всички. Задавайте! Любопитствайте! Интерактирайте! И главното, бъдете по-близки и по-близко до нас!  Време е да помислите, вие и ръководствата на вашите медии, по тези фестивали някои от вас да пътуват заедно с нас. Да видят нещата точно, ясно. Не само в цифри, не само в награди, а в начина , по който всичко това живее един друг живот. Животът на изкуството.

НИКОЛАЙ ГЕОРГИЕВ


*В духа на алтернативния театър срещата с медиите трупата на театър-лаборатория „Алма Алтер“, проведе в отсъствието на медиите. 

неделя, 17 май 2015 г.


съвсем се загубих
изпод пръстите ми не излиза ред,
не излиза ред изпод пръстите ми и не се ровят в косите ти
както вчера
ами косите ти отсъстват под дланите ми,
тръгнали са си с лявата ти обувка
дясната спи в коридора,
пазя тишина, за да не ме подритва сутрин

неделя, 5 април 2015 г.

На моя единствен зрител


Събирам се в шепи и търся майката на своите сълзи. И намирам само театъра. И с него назовавам своята обич, и своята алчност, своята вяра и своята завист. Не ми остава друга дума. Всички образи и думи са вече една. Всичките хора. Идват. Живеят. Мислят. И тръгват. Или друго. Не ги забелязвам. Декор на незапочнатия ми моноспектакъл. Във всичките срещи случвам само една. Среща със себе си. Но и тя вече се е случила при раждането. И само я повтарям. В трагедия. В комедия. Сюжетно. Или фрагментирана. Но вече не първата. На кого му пука?

Режисьорът говори ангажирано, защото това му е работата. Работата и него е роботизирала. Полските студенти ги отвеждат в Сибир от средата на миналия век и ние все още изпитваме емпатия, защото това ни е работата. Негри влизат в газовата камера. Група пенсионирани аристократи пият вино и аплодират концерта на душите, които се изпаряват от телата им. Абсурдът ни е по-важен. Изпитвам уважение към тези, които все още вярват в своите граници. Животното ми навярно е хищник. А човекът ми все още иска да те опази. Може би ако не разбереш колко празно е всичко в мен, ще продължиш да вярваш, че съм ти близка, че ме боли, че обичам, че мразя, че живея. Лъжа е. Полетата ми са равни. В тях сърните бягат от вълците, защото такава е концепцията на режисьора ми. Ако му звучи абсурдно ще бъда кръвожадна сърна и ще преследвам вълци за отмъщение, като за първи път. Настървено. В празнотата е истинският първи път. Всичко останало са копия. Оригиналът ми е изпразнен от всичко човешко.  

И все пак все още вярвам. В теб. Без да имам необходимост да те материализирам пред, зад, върху или зазидан в стената. И те пазя от истините на своето вътрешно. Запази го многопластово, такова, каквото ти се иска да бъде. Нали е изкуство.


В. 

сряда, 11 февруари 2015 г.


"Кулата от слонова кост, в която живеят поетите, рухва раздробена в жалки уломки. Въпреки гръмоотводите на мечтата и сантименталната илюзия." Г.М.

Изкуството, заради самото изкуство е утопия. Но само в нея са живи къдриците на поета... "Да ги отрежем!" настъпва тълпата и поглъща неговата индивидуалност. И в Лондон, и в Париж, и в Ню Йорк... тълпата иска зрелища. Те са неговата смъртна присъда.

Един мъж с черен балтон пресича булевард A3203. Един Иисус от Монреал. Той няма име. Не идва от никъде и никъде не отива. Жадувал е да бъде новия Рембо, но не му достига лудост. Трябва да си малко луд, за да се върнеш от унеса на съня в живия ад. Да си буден, за да будиш спящия.

Един мъж в черен балтон върви по брега на Темза. Изведнъж сянката му потъва в реката. На него не му достига смелост да я последва. 
Слънцето показва 17:45. Закъснение. Часовникът залязва.