петък, 26 юни 2015 г.

Обективът

Защото ме помоли да ти напиша разказ.

Вече с години не бях хващал четка. Не ми се рисуваше. Музата ми си тръгна. Изгубих я някъде между младежките си илюзии, жените и компютъра. И животът  ми се превърна в негатив. Смърт за артисти. Погребах четките си в общ гроб в гардероба без да го надписвам. И кръст не сложих. Само заключих и скрих ключа в скъсания си джоб. За по-сигурно. След дълго обмисляне реших, ще сменя окото си с механично, за да не мечтае вече за живите залези. Събрах пари и го купих. С голям обектив и система от стъклени лупи, през които светлината да заспива върху пейзажите. Поставих го сам и повярвах, че всичко което виждам е истина. Светлината чертаеше конуси върху сградите, конусовидни бедра носеха женски сфери върху себе си, а лятото на плажа пясъкът се превръщаше в милиони пиксели.  И някак изведнъж вече не беше трудно или пък изобщо нужно да разбирам света. Започнах работа в един завод за производство на спомени, където можех да разговарям с други обективисти. Намерих си приятели, с които не се налагаше да се срещам. Изпращахме си спомени и това беше достатъчно, а и изобщо не беше нужно да се разбираме. И алгоритъмът щеше да се запази, докато един ден...

Часовникът показва 20.45 всеки момент се очаква да освободят залата. Отдавна не съм виждал толкова хора с очи на едно място. Някаква игрална зала, в която късат спомените и ти дават безплатен билет, за да живееш "тук и сега". Не бих стоял на това "тук" и секунда повече ако не ми бяха дали възможност именно в тази зала да създам спомен на едно дете и неговия клоун. Децата, дори и с очи, ми се струват симпатични, нито тях, нито клоуните, не е нужно да ги разбира човек. Стрелките на часовника се въртят около 20.54 когато срещу мен се заклаща туловището на клоуна.
- Тук е. - казва той.
- Да, тук е. - отвръщам и мислено отбелязвам, че клоунът е бил инструктиран да общува с обективисти. Думите му са малко и точно на място. Навлизаме все по-навътре. Покрай нас излизат хора с очи, честотата на чиито мисли успява на няколко пъти да промени настройките на моя обектив. С бързи механични движения я връщам на място. Въпреки слуховете за залата светлините, които намираме, изглежда са поставяни от обективисти. Започвам да се чувствам неразбран и това ме кара да се усмихна.
- Да започваме да създаваме спомени.  - чувам гласа си да издава командата и в този миг туловището на клоуна пъргаво се втурва към сцената. В ръката му се клати цилиндър. Конуси, сфери, пирамиди и кубове започват да създават спомени пред обектива ми. Не помня вече имената на много от животните с очи, които се появяват от цилиндъра, но грижливо записвам спомените с помощта на часовника. 21.34 голяма и малка сфера с два цилиндъра подскача наоколо, 21.37  сфера с един конус лети под високия таван, 21.42 кубче със сфера на гърба си пълзи към изхода. Точно в 21.47 клоунът ме поглежда съзаклятнически и обявява: 
- Финал! - ръката му бърка в цилиндъра, вади милиони малки пиксели и ги разпръсква наоколо. Цял сноп попада директно в обектива. Сега вече не виждам нищо. Превивам се на две, за да запазя лещите от сипещите се пиксели сякаш все още мога. Започвам да опипвам пространството около себе си, за да намеря изхода преди клоунът или друг човек с очи да реши да ми влезе в положението. 
- Търсите изхода? - командата е достатъчно кратка и ясна, за да идва от обективистка. За миг се усещам спокоен и сигурен "тук" между този женски глас и светлините, които за последно помня пред обектива. Протягам ръце към главата си и отвъртам лещите, за да й дам да ги изчисти. 
- Какво да правя с това? - чувам гласа. Не успявам да се овладея и я поглеждам.
- Мамка му. - успявам да кажа. Тя има очи. И то какви очи. Нахлуват и започват да търсят. Не спират за миг. Не една а хиляди светлини ги рисуват едновременно. Бедрата й не приличат на конуси, а гърдите й са толкова несъразмерни, че дори да искам не мога да ги нарека сфери. Толкова несъвършена. Тя... взимам си лещата от ръцете й и хуквам да бягам. Тичам с часове, за да изчистя главата от спомена. Градът е станал сив. Няма ги конусите по сградите. Усещам го как се движи целия под краката ми. Стигам до сградата, в която живея и се втурвам нагоре по стълбите. Бъркам в джоба да търся ключа и си спомням, че той отдавна е скъсан. Сядам на стълбите пред вратата. Всички спомени нахлуват на куп, лещите седят пясъчни в краката ми. Плача. 

От тогава минаха две години. Не намерих ключа от вкъщи, нито този от гардероба. Но си купих нова четка и бои, за да я нарисувам. Моята несъвършена муза. Започнах да ходя в залата през ден и скрит зад книга да я наблюдавам. Целият й объркан свят нахлу в картините ми - неадекватните й реакции, глупавите заключения, смешните дрехи, в които криеше несъвършенствата си и тези необикновени светлини, които вместо да падат върху й се разпръскваха от очите и устните й. Преди седмица някак случайно тя ме целуна. Не помни моя обектив, нито пясъка в него, но ме гледа някак странно, сякаш означавам нещо. За момент се изкуших да създам спомен, но... по-добре да го напиша. 

понеделник, 22 юни 2015 г.

Морски дни


Пясъкът ми дави мислите и вече не дишам.  Ако огранича поглед до веждата пясъкът изглежда като пустиня. И тук имам дюни точно под носа. Кихам. Мокрият пясък не е толкова приветлив, но със сухият ще играем. На криеница из тетрадката. Из тетрадката на кожата пише той. Вятърът. Кожата ми влажна краде от песъчинките му. Не действа. Само се движи. Съзнанието ми спира и стои. Не-набъбнало към следващия миг. Съзнанието е и се състои само в настоящето. Спи. Не мърда. Мигът се разтяга до смърт. Умирам. Малко над линията на веждата спи друго тяло. Твоето. Не го виждам. Не искам да го видя. Нарочно. Разбира се, нарочно. Ти си вятър. Вятър и пясък. Пречиш на срещите ми със слънцето. Но то е търпеливо. Вчера те нарекох слънце. Излъгах се в браздите на очите ти. Днес е денят на революцията. Действието свърши. Вчера. Обръщам се по гръб и гледам небето. Моят оазис. Смъртта настъпва бавно. Но настъпва така или иначе. Виждаш ли? Мога да мисля за друго… не си само ти. Забранявам ти да ме гледаш когато мечтая. Спри да се движиш. Мълчи.