Стъпила съм си здраво в обувките, а обувките съм оставила на пътя. Там май останаха и стъпалата ми; прасците; бедрата; утробата; тазът; гърдите и шията. Един дъх и главата ми излетя от тялото и сега гледа от високо картата на света. Роднините, приятелите и няколко любовника са се превърнали в малки черни точици, които сякаш не мърдат или се движат едва забележимо. Тук горе не нося вече половите си белези и не определям в себе си женското или мъжкото начало и край. Тук съм си аз. Дори не и човек. Егото ми, принципите и няколко порока останаха долу в обувките ми. И бих ги гледала още дълго, топящи се, как изчезват. Но главата ми е завързана с конец. Балон на конец. Розов. Когато баща ми обичал майка ми в една зимна вечер посадил дървета под пясъците на косите й. Ликото от тези дървета имало особен цвят. Не червен и не бял. Розов. Затова си взимам обувките в ръка и тръгвам до пътя, за да не вървя по него. Ще ги напълня с вода, обувките и ще чакам да си посадя дърво, за да го полея.
Блогът за кино, литература и театър на Валерия Димитрова.