Парадокс на добрите намерения

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах