Пропускане към основното съдържание

Списъкът на Шиндлер


Роден съм през 1994 г. Великата 1994 г., когато националният ни отбор по футбол постига този
невиждан успех, с който всички толкова се гордеем, но който май няма да се повтори скоро пак. През 1993 г., обаче, се оказва, че се е случило нещо значително по-важно в сферата на изкуството, за което аз до ден днешен не знаех. Стивън Спилбърг създава ''Списъкът на Шиндлер''. Дълго години живях без изобщо да подозирам каква е мащабността на този филм. Името ми беше познато, но никога не разбирах какво точно представлява, освен че е филм за Втората Световна война и че Лиам Нийсън е в главната роля. Съвсем наскоро, обаче изгледах това ''събитие'', представено на екран и то преобърна представата ми за кино, реализъм и символи изцяло и напълно.

''Списъкът на Шиндлер'' е тежък филм за гледане, тежък филм за възприемане и тежък филм за осмисляне. Неговото времетраене е 3 часа и 14 минути и през всички тези часове филмът затяга примката си. Затяга я неусетно, но осезаемо и когато това се случи вече е твърде късно да върнеш лентата назад. Това, което Спилбърг използва е реализъм до крайна степен. Някои биха казали бруталност, но това не е съвсем така. Брутално би било, ако всичко, което виждаме на екрана се вършеше самоцелно, то обаче работи за една съвсем различна цел- човешката. Защото няма как да имa истински човеци, ако срещу тях няма зверове, срещу които да се борят. И в основата си това не е филм за войната, това е филм за един човек, който се променя в името на една по-голяма цел.



Лиaм Нийсън гради една страхотна роля без да я преекспонира. Шиндлер би бил толкова лесен за разбиране, ако беше един обикновен герой, който се бори за своите разбирания. Той не е такъв: той пие, залага, женкар е, бори се да бъде по-богат. До един конкретен момент. Моментът, в който човекът в него не издържа. Разбунтува се, за да стигне без да ни се натрапва до една истина, която носи може би най-силния и емоционален момент в целия филм: ''Една брошка, един обикновен предмет би могъл да бъде разменен срещу един живот. Човешки живот.''

Срещу образа на Шиндлер стои този на Гьот, изигран от Ралф Файнс - млад, надменен, брутален, получил властта да убива и възползвайки се от нея на всяка цена той е всичко онова, което Оскар Шиндлер не е. Битка между двамата реално няма, но те са различни, колкото различни са евреите и германците във филма на Спилбърг. 

Холокоста и концентрационните лагери са изобразени по един жив и брутален начин. Сцената, в която всички жени влизат в баните и напрежението, което се създава у зрителя, докато не потекат душовете е всъщност всичко онова, което се е случвало в душите на тези хора: ужас, но и надежда- не, не надежда за по-добър живот, а надежда за живот. Какъвто и да е живот.

Снимането в черно-бяло има за основна цел филмът да бъде колкото се може по-автентичен и това е нещо, в което той успява на 100 процента. Цветна е само роклята на малкото момиче. Момичето, което бележи падението на една нация, която е способна на крайна мерзост в името на войната, на идеалите на един човек.


Връзката между Шиндлер и Щерн (неговия счетоводител-евреин) е може би най-силната в целия филм. В началото на войната Шиндлер иска само да прави пари, а накрая да спаси ''своите'' евреи. Щерн разбира това. Но в нито един момент двамата не си го казват, може би защото понякога да кажеш някои неща на глас, би значело смърт.

Спилбърг е отдаден на своята история. Това е филм, който е брилянтно изигран, заснет, написан и видян. Някои сцени са шедьоври на съвременното изкуство. Но най-голямото качество на Спилбърг е че той изчезва в своя филм, заедно със своите актьори. Те сякаш служат на една по-голяма, по-смислена кауза. Каузата на човека и цената на неговия живот в едни от най-трудните времена в историята на човечеството.

Тук няма мелодрама, само една история, която всеки един от нас носи в себе си. И след като филмът свърши, след цялата болка и смърт, след цялото страдание, някъде там идва и една мисъл:

''Аз съм жив. И съм длъжен да изживея живота си по най-добрия начин, защото списъците, които правим в живота си те ще останат.''

Списъкът на Шиндлер е живот.

Георги Арсов






Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести