Жасминовият храст в градината на Мъдреца беше като тънката нишка на уязвимостта, която можеше да се разкъса от едно самотно блуждаене на мисълта. Красив, със своята пленителна ароматна аура, която би могла да улови най-прецизните нюанси на чувствата. Сплетените му къдрици от зелени листа, покрити с бели цветове, блестяха като звездни огледала в лунната светлина. Храстът отдаваше аромат, който можеше да вдъхнови и да успокои душата. Приличаше на музика, която подмамваше към тихо, меланхолично настроение. Когато вятърът го разклащаше, пулсиращите му бели цветове напомняха на душата за меките докосвания на любимата. Но това, което правеше жасминовия храст единствен по своята същност, беше неговата способност да превръща липсата на време в огромно пространство. Той беше като украса на Рая, защитен от вятър, дъжд и сняг. Храстът не знаеше за проблеми или скръб, не познаваше грешки или лъжи, той беше създаден, за да облагодетелства сетивата на всички, които го възприемат. Мъдрецът беше наяс
Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян. От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О