Пропускане към основното съдържание

Публикации

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести
Скорошни публикации

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

Кървене

Кървенето започна последната седмица на декември. Първо се напоиха ъглите на стаята. Тапетите станаха тежки, подгизнаха и смениха цвета си от тъмно-кафяво към черно. Разбра, че течът е сериозен едва когато опипа щетите и кръвта оцвети пръстите му. Махна двата последни тапета, изми и подсуши стената и извади ролката от мазето. Измери разстоянието от пода до тавана с линия и с кухненския нож наряза две нови парчета. Приготви лепилото, намаза стената, прегъна тапетите на две и ги залепи по цялата му дължина, отгоре надолу. След това доволен седна на бюрото, хвърли последен поглед към ъгъла и отново се върна към книгата си.  На следващата сутрин обаче се събуди от острата миризма на желязо. Двете нови парчета тапет се бяха свлекли до земята и голямо мокро петно беше избило върху мазилката. Въздъхна и вдигна слушалката на телефона. Избра номера на Поликлиниката и зачака.  - Добър ден! - чу се женски глас от другата страна на линията. - Добър ден… - отрони той. - С какво да Ви бъдем полезни?

Списъкът на Шиндлер

Роден съм през 1994 г. Великата 1994 г., когато националният ни отбор по футбол постига този невиждан успех, с който всички толкова се гордеем, но който май няма да се повтори скоро пак. През 1993 г., обаче, се оказва, че се е случило нещо значително по-важно в сферата на изкуството, за което аз до ден днешен не знаех. Стивън Спилбърг създава ''Списъкът на Шиндлер''. Дълго години живях без изобщо да подозирам каква е мащабността на този филм. Името ми беше познато, но никога не разбирах какво точно представлява, освен че е филм за Втората Световна война и че Лиам Нийсън е в главната роля. Съвсем наскоро, обаче изгледах това ''събитие'', представено на екран и то преобърна представата ми за кино, реализъм и символи изцяло и напълно. ''Списъкът на Шиндлер'' е тежък филм за гледане, тежък филм за възприемане и тежък филм за осмисляне. Неговото времетраене е 3 часа и 14 минути и през всички тези часове филмът затяга примката си. Затяга я неус

The Queen's gambit

На "Парадокс на добрите намерения" гостува Петя Йосифова-Хънкинс, доктор по културология, хореограф и кино-режисьор, за да направи своя първи ход с белите фигури...  Всичко започва така, от един роман на Уолтър Тревис от 1983, който подобно на съдбата на автора си живо описва красотата, декоративността и префинената естетика на външния свят, който се разстила пред окото на читателя, а в бъдеще и зрителя, на фона на една вътрешна драматичност на главния герой. Уникалността на индивидуалността изпъква в най-ярки краски на фона на пъстрия и многолик живот в Сан Франциско от 60-те години.  Гамбитът на кралицата. Стратегията на жертвената фигура с цел триумф на победата съвсем явно кореспондира със сюжетната линия. Едно дете станало жертва на враждебния свят на възрастните триумфира в една необичайна игра, в която жените са само свидетели. Филмът събужда дълбоко усещане за носталгия по нещо, което никога не се е случило. Време, което би могло да тече само наобратно. Време, в което

Мислителят

    Мила К. , Аз не мисля, аз виждам.  По-трудно ми е да следвам тези логически връзки на изложението, които скрепяват понятията едно с друго. Много от тях нямат нито тяло, нито очи, нито дори крака и ръце. Не се движат. Някой ги нарича, някога, и сега, когато този някой го няма, когато някога не съществува, някой друг ги изрича. Думите ме объркват, защото не ги виждам. Как изглеждат „мислите“? Как се движи „щастието“? Какви са цветовете на „тъгата“? Колко е голяма „дързостта“? С подобни въпроси се изтезавам ежедневно. Сядам в градината, отпускам глава и оставям образите да воюват за понятията. Ето например завчера в градината влиза млада двойка. И двамата треперят едва забележимо. Обикалят между скулптурите, влизат из стаите, лутат се между етажите. Често спират пред онези лица с широко отворени усти, с присвити или дори затворени очи. В големите прозорци във вестибюла извръщат погледи от собственото си отражение и съзерцават отражението на другия, сякаш и то е камък, както всичко нао

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo