Парадокс на добрите намерения

свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма

бях там когато всичко се случи, когато ми се подкосиха краката обърнах се, беше мъж, от онези, които ще заровят пръсти в косите ти и ще разглеждат душата ти в крупен план   нарисувах го с въглен, не въглен, а жар, изпарих си пръстите и изпуснах жарта в нозете си докато горях на собствената си клада той бягаше с писъци "ВЕЩИЦА"

  мотивацията ми е не защото го разпнаха, а заради фолдърите, файловете и дигитализацията на чувствата Ако затворя компютъра, изключа телевизора и телефона, дали ще ти видя аурата? Връзките от разстояние ми разтракаха мандибулата. Не от страх, или от тъга, а от абстиненция по неслучилото се. Трябваше да спра да се занимавам с изкуство, преди да повярвам в спасението. Сега вече е късно.

                                                                                    главата ми е бомба влачи ауспухът на чувствата подире си годините връщат всичките ми усилия вкъщи у дома значи назад времето спира няма назад, няма напред Пиеро, коя е посоката? пита и Мари, и Гео, и Егото последно пита не зная, кънти в главата ми, сега е камбана спри, върни Асене, от телевизора на Сашо, Диков или баща ми вече няма значение времеубежището не е непременно алцхаймер или шизофрения или друга някоя диагноза понякога е само поезия от безсилие Like Comment Share

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думат...