Пропускане към основното съдържание

Мерата

Снимка: Марко Дженев, личен архив
Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян. 

От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. От онези, с апартамент на пъпа на София, лятна къща в Созопол и повече от двама любовници. 

Мерата извърна поглед към улицата и с няколко бързи движения намери ключовете за колата в обичайния за повечето дамски чанти безпорядък. Малкият Фиат беше краден от Югославия в средата на 80-те, а десетилетие по-късно катализира раздялата между големия й син и бившата му жена. Колата бе твърде тясна, за да побере цялото разочарование на семейната памет, и почти си отдъхваше под широкомащабните действия на Мерата, защото качеше ли се тя, в купето не оставаше място за нищо друго. Спомените изпадаха от вратите и се давеха в локвите на локалното на “Цар Освободител”. 

Срещата щеше да се състои в “Дивака” на „Христо Белчев“. Нощната смяна си тръгваше с облекчение, докато на една от масите шумна студентска компания довършваше супите си в хлебче. Когато Мерата нахлу през вратата с цялото си достолепие, врявата в миг утихна. 

- Деца, да си изядете супата, докато е още топла. Правилно, момко, Затвори я тая уста. Стига зяпа гредите на момичетата. В Сорбоната не са ли ви учили, че докато се храните и любите, разговорите са крайно непрепоръчителни?

Студентите избухнаха в смях, а един от тях придърпа на бързо стол от съседната маса.

- Professeur Атанасова ще желае ли да ни прави компания – запита той и подхвърли към сервитьора: - Още една супа в хлебче. 

Мерата махна с ръка, настани се между младежите и си поръча дълго кафе без нищо.

- Нищото е от мен – добави тя.

- Извинете? – запита сервитьорът с неразбиране.

- Дълго кафе, без захар – разясни Мерата. 

В следващия половин час говореше почти само тя, с прелъстително дрезгавия глас на позастаряла блудница, който влизаше под кожата на момчетата и щеше да разбуди фантазиите на по-податливите от тях. След като се позабавлява добре, Мерата се сети, че е дошла по съвсем друга причина, и разкара слушателите си насред една созополска история за несъществуващ морски капитан. 

- И той си отиде без време… ах, съвсем се отплеснах! Днес все пак съм тук по работа, така че хапвайте бързичко и да ви няма. 

Младежите се спогледаха. Този път обаче не се засмяха, а си доядоха супите в тишина и поискаха сметката. Когато си тръгнаха, Мерата съблече кожите и ги остави с дамската си чанта на стола вдясно. Сякаш се бе срамувала да се съблече пред децата. Нима остаряваше? Сега ръцете и гръдта й бяха на показ, а от тях блестяха множество бижута. Сред метални гнезда се мъдреха най-различни камъни: кехлибар, опал, нефрит, аметист, зелен тюркоаз,  кварц във всичките му нюанси и едно голямо тигрово око точно между гърдите й. В началото то изглеждаше неспокойно, но не след дълго, с постепенно успокоилото се дишане на Мерата, започна да се взира съсредоточено във вратата. Разпилените й мисли отпиха от кафето и отстъпиха мястото си на студена пресметливост. 

Скоро в заведението влезе двойка на средна възраст – жената с невротични, накъсани движения, а мъжът сякаш безкрайно отегчен, муден и небръснат. Мерата веднага ги позна и им замаха като на отдавнашни познати.

- Ах, как ми е драго. Но моля ви, седнете – подхвана тя, отмествайки чантата си от стола и поставяйки я на земята с привидно нехайство. В това й действие обаче нямаше нищо импулсивно. Тя много добре знаеше какво да направи, за да предразположи гостите си да се почувстват като у дома си, макар и в „Дивака“. - Момчето ей сега ще ви вземе поръчката. Как пътувахте? Времето още хапе. Нали знаете какво казват за женската природа на месец Март? О, простете. Професор Атанасова или Мери, както ми казват в семейството ми.

Тя протегна ръка - първо към дамата, разбира се. Пръстени и гривни заиграха елегантен танц. Жената я прие неохотно и понечи да седне. Мъжът й придърпа стола към масата, което не остана извън тигровото око на Мерата.

- Ах, какъв джентълмен – възкликна тя.

Сервитьорът набързо взе поръчката и тихо се оттегли, след като получи не едно, а няколко настойчиви настъпвания под масата. Мъжът от своя страна кльофна на стола вляво от Мерата и зачака. Тя незабавно наруши настаналото неловко мълчание, но множество неизказани въпроси вече уютно изпълваха тишината.

- Деца, не се свенете. Отдъхнете си. Мая ви е пратила в добри ръце, в най-добрите - погали пръсти и пръстени тя и на свой ред зачака.

Жената потръпна нервно, зениците й се разшириха, сякаш с тях щеше да говори, а не с уста.

- Вече три години ходим по лекари и знахарки – куршум ми ляха, три инсеминации, едно инвитро… Здравословни проблеми, за които разбрахме твърде късно. Не се оправдавам. Решихме да не ставам дойна крава на здравеопазването и подадохме документи за осиновяване. Моя приятелка ми даде списъка и аз отидох подготвена с пълния комплект документи. Когато казах за какво съм там, момичето се притесни: "Какво да Ви правя? Другите идват, питат, обясняваме им и им даваме списъка, те мислят и чак тогава идват, а Вие така направо..." Щом съм дошла подготвена, значи съм мислила и съм решила - отговорих аз. Не ме върнаха. Дадоха ми въпросника и след седмица бях отново при социалните. Курс, посещение у дома и накрая вписване. Критерии: 1. пол - момче; 2. възраст - 0-5 г.; 3. етнос - български; 4. здраво. И зачакахме. Нито едно обаждане. Най-тежко е по празниците. След една година внесохме промени. "Нашата" социална беше в отпуск и подала предизвестие за напускане. Отново объркване. Не знаят какво да правят. Набират я по телефона: "че ти всъщност нищо не променяш, щом не си съгласна на ромче, освен българчета, ромчета и турчета, в България други етноси няма." Все пак ми дадоха лист да напиша в свободен текст, че съм съгласна на дете със здравословни проблеми. Отново чакане. Не можем повече! Остаряваме. Как ще се грижим за дете след няколко години?

По време на целия разказ мъжът въздъхваше тежко. За страничен слушател би звучал дълбоко загрижен, но за двете дами на масата отегчението му бе повече от явно.

- Мила, само през какво сте минали! Как Мая не се е сетила да ме потърсите по-рано! Ама какви ги говориш - със здравословни проблеми, ромче… Че такова дете гледа ли се? А как ще го гледат в блока, в квартала, как ще се приспособи?! Българите все ни обвиняват за расисти, ама да дойдат американците да видят живее ли се сред нашенци с черно детенце. Или пък с физически недъг, недай си боже! Децата са жестоки, ще го съсипят. А то и осиновено, че как да се смеси с другите? …

- И аз това все му повтарям. И той все рамене свива. Все му е тая. - дори тигровото око се извръща под укорителния поглед на съпругата, но не и той. Невъзмутимостта му се е превърнала в навик.

- Нека си кажем истината – най-лесно ще бъде с бебе…

- Да, и русо да е, като баща си - съгласява се жената. Плешивият съпруг утвърдително кима. - Дали ще можем да знаем нещо за родителите му? Все пак да няма наследствени обременености и…

- Разбира се, детето ми, разбира се. Родителите на децата от каталога са бедни, но добри хора. Изпаднали в немилост от двете страни на промените, неспособни да се адаптират в новата действителност. Но мило и драго дават дечицата им да имат мечтания по-добър живот. - докато Мерата говори, така се ентусиазира, че ръцете й махат нагоре надолу и създават тържествена музика, която разтуптява сърцето на бъдещата майка като одата на радостта.

- А синеоко, дали ще има синеоко? Така ще вземе моите очи, милото. 

- Може, и синеоко, може, и синеоко. - продължава Мерата с целия си симфоничен оркестър от кехлибари, опали, аметисти и кварцове. - А мислили ли сте как ще го кръстите?

- Самуил, да е силен, царствен, да не се предава. - запява съпругата на втори глас.

В края на одата Мерата тържествено вади от чантата си “каталога” и купчина документи, сред които са снимките на четири деца. Съпругът сякаш излиза от отегчения транс и също се приближава да види.

- Ето го Самуил - пропищява жената и лепва снимката до лицето на мъжа. Сега вече наистина си приличат, защото бебето, също като бъдещия си баща, е без коса.

Нататък процедурата е обичайна. Подписват документите, които ще влязат в досието, а гордият татко вади от вътрешния си джоб плик с пари и го подава на Мерата. Тя го прибира в чантата си без да ги брои. Доверието към клиента е над всичко.


* * *


Няколко часа по-късно Фиатът на Мерата спира пред стара, олющена сграда. Гюли държи Вано в ръцете си и стиска зъби. Не смее да го притисне към сърцето, че няма да може да го остави. Мерата я поглежда съчувствено и този път е искрена. Гюли й подава детето и тихо го нарича:


Ва минхъум ман якуълу раббана атина фи ад-дуня хасанатан ва фи ал-ахъиратихасанатан ва къина гъазъаба ан-нар*


* Господи, дарувай нам благото в този живот и благо във Вечността. Защити нас от адски наказания! (сура ал Бакара, аят 201)

СОФИЯ, 1991

* * *

Всякаква прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.



Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо