Мили Графе, Минаха едва няколко месеца и съзнанието ми се връща уморено из коридорите на Иф. Стаите, които Вие винаги сте наричал килии, мислейки, че отнемате свободата ми, за мен и днес са хоризонти. Благодарна съм на Провидението, че и този път, въпреки пословичното ми упорство и инат, не ми позволи да изгубя себе си в странстванията, зад които Вие винаги заставате, макар с доза съмнение. Често си представям въздишката Ви на облекчение, когато един ден преустановя търсенията си и се установя някъде за постоянно. И двамата гледаме с недоверие към този ден. А и нима онова, което търся, не намирам всеки път, когато пристъпя на брега, сред скалите на Иф? Иска ми се да остана, въпреки обстоятелствата, но все не намирам сили в себе си. Вие знаете, аз знам. Говорили сме. Мислили сме. Били сме. Сме. Знам. Очаквате да Ви разкажа. Затворена в кутия. Стъклена кутия със златен обков. Пълна с изкушения. С въздух. Със светлина. Стъкло. През стъклото се вижда онова, което иска, а зад него едва се
Блогът за кино, литература и театър на Валерия Димитрова.