Мили Графе,
Минаха едва няколко месеца и съзнанието ми се връща уморено из коридорите на Иф. Стаите, които Вие винаги сте наричал килии, мислейки, че отнемате свободата ми, за мен и днес са хоризонти. Благодарна съм на Провидението, че и този път, въпреки пословичното ми упорство и инат, не ми позволи да изгубя себе си в странстванията, зад които Вие винаги заставате, макар с доза съмнение. Често си представям въздишката Ви на облекчение, когато един ден преустановя търсенията си и се установя някъде за постоянно. И двамата гледаме с недоверие към този ден. А и нима онова, което търся, не намирам всеки път, когато пристъпя на брега, сред скалите на Иф? Иска ми се да остана, въпреки обстоятелствата, но все не намирам сили в себе си. Вие знаете, аз знам. Говорили сме. Мислили сме. Били сме. Сме.
Знам. Очаквате да Ви разкажа.
Затворена в кутия. Стъклена кутия със златен обков. Пълна с изкушения. С въздух. Със светлина. Стъкло. През стъклото се вижда онова, което иска, а зад него едва се очертава силуетът на съзнанието ми. Толкова много въздух, а се задушавам. Толкова много блага, а се затварям. Толкова иска да ме гледа, а не вижда. Толкова иска да ме притежава, но не и да познава.
През тези месеци се случваше да Ви обвинявам задето ме научихте да бъда, защото друг не би се възхищавал на изяществото на егоизма ми, не би вървял до мен по пътеките на разврата и не би се борил с чудовищата из кътчетата на съзнанието ми само, за да стигне до детето, да задържи главата му в ръцете си и да го сложи да спи.
Сега се връщам уморена. За да събера парчетата на огледалото на душите и да ги залепя. В него искам да се виждам.
Благодаря Ви, Едмон, за търпението и за подслона.
Мерседес
Минаха едва няколко месеца и съзнанието ми се връща уморено из коридорите на Иф. Стаите, които Вие винаги сте наричал килии, мислейки, че отнемате свободата ми, за мен и днес са хоризонти. Благодарна съм на Провидението, че и този път, въпреки пословичното ми упорство и инат, не ми позволи да изгубя себе си в странстванията, зад които Вие винаги заставате, макар с доза съмнение. Често си представям въздишката Ви на облекчение, когато един ден преустановя търсенията си и се установя някъде за постоянно. И двамата гледаме с недоверие към този ден. А и нима онова, което търся, не намирам всеки път, когато пристъпя на брега, сред скалите на Иф? Иска ми се да остана, въпреки обстоятелствата, но все не намирам сили в себе си. Вие знаете, аз знам. Говорили сме. Мислили сме. Били сме. Сме.
Знам. Очаквате да Ви разкажа.
Затворена в кутия. Стъклена кутия със златен обков. Пълна с изкушения. С въздух. Със светлина. Стъкло. През стъклото се вижда онова, което иска, а зад него едва се очертава силуетът на съзнанието ми. Толкова много въздух, а се задушавам. Толкова много блага, а се затварям. Толкова иска да ме гледа, а не вижда. Толкова иска да ме притежава, но не и да познава.
През тези месеци се случваше да Ви обвинявам задето ме научихте да бъда, защото друг не би се възхищавал на изяществото на егоизма ми, не би вървял до мен по пътеките на разврата и не би се борил с чудовищата из кътчетата на съзнанието ми само, за да стигне до детето, да задържи главата му в ръцете си и да го сложи да спи.
Сега се връщам уморена. За да събера парчетата на огледалото на душите и да ги залепя. В него искам да се виждам.
Благодаря Ви, Едмон, за търпението и за подслона.
Мерседес
Това е доста красиво. Благодаря, че си го написала.
ОтговорИзтриванеБлагодаря, че сте го прочел :)
ОтговорИзтриване