Парадокс на добрите намерения

Събирам се в шепи и търся майката на своите сълзи. И намирам само театъра. И с него назовавам своята обич, и своята алчност, своята вяра и своята завист. Не ми остава друга дума. Всички образи и думи са вече една. Всичките хора. Идват. Живеят. Мислят. И тръгват. Или друго. Не ги забелязвам. Декор на незапочнатия ми моноспектакъл. Във всичките срещи случвам само една. Среща със себе си. Но и тя вече се е случила при раждането. И само я повтарям. В трагедия. В комедия. Сюжетно. Или фрагментирана. Но вече не първата. На кого му пука? Режисьорът говори ангажирано, защото това му е работата. Работата и него е роботизирала. Полските студенти ги отвеждат в Сибир от средата на миналия век и ние все още изпитваме емпатия, защото това ни е работата. Негри влизат в газовата камера. Група пенсионирани аристократи пият вино и аплодират концерта на душите, които се изпаряват от телата им. Абсурдът ни е по-важен. Изпитвам уважение към тези, които все още вярват в своите граници. Животното ми