Пропускане към основното съдържание

На моя единствен зрител


Събирам се в шепи и търся майката на своите сълзи. И намирам само театъра. И с него назовавам своята обич, и своята алчност, своята вяра и своята завист. Не ми остава друга дума. Всички образи и думи са вече една. Всичките хора. Идват. Живеят. Мислят. И тръгват. Или друго. Не ги забелязвам. Декор на незапочнатия ми моноспектакъл. Във всичките срещи случвам само една. Среща със себе си. Но и тя вече се е случила при раждането. И само я повтарям. В трагедия. В комедия. Сюжетно. Или фрагментирана. Но вече не първата. На кого му пука?

Режисьорът говори ангажирано, защото това му е работата. Работата и него е роботизирала. Полските студенти ги отвеждат в Сибир от средата на миналия век и ние все още изпитваме емпатия, защото това ни е работата. Негри влизат в газовата камера. Група пенсионирани аристократи пият вино и аплодират концерта на душите, които се изпаряват от телата им. Абсурдът ни е по-важен. Изпитвам уважение към тези, които все още вярват в своите граници. Животното ми навярно е хищник. А човекът ми все още иска да те опази. Може би ако не разбереш колко празно е всичко в мен, ще продължиш да вярваш, че съм ти близка, че ме боли, че обичам, че мразя, че живея. Лъжа е. Полетата ми са равни. В тях сърните бягат от вълците, защото такава е концепцията на режисьора ми. Ако му звучи абсурдно ще бъда кръвожадна сърна и ще преследвам вълци за отмъщение, като за първи път. Настървено. В празнотата е истинският първи път. Всичко останало са копия. Оригиналът ми е изпразнен от всичко човешко.  

И все пак все още вярвам. В теб. Без да имам необходимост да те материализирам пред, зад, върху или зазидан в стената. И те пазя от истините на своето вътрешно. Запази го многопластово, такова, каквото ти се иска да бъде. Нали е изкуство.


В. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо