Парадокс на добрите намерения

Защото ме помоли да ти   напиша разказ . Вече с години не бях хващал четка. Не ми се рисуваше. Музата ми си тръгна. Изгубих я някъде между младежките си илюзии, жените и компютъра. И животът  ми се превърна в негатив. Смърт за артисти. Погребах четките си в общ гроб в гардероба без да го надписвам. И кръст не сложих. Само заключих и скрих ключа в скъсания си джоб. За по-сигурно. След дълго обмисляне реших, ще сменя окото си с механично, за да не мечтае вече за живите залези. Събрах пари и го купих. С голям обектив и система от стъклени лупи, през които светлината да заспива върху пейзажите. Поставих го сам и повярвах, че всичко което виждам е истина. Светлината чертаеше конуси върху сградите, конусовидни бедра носеха женски сфери върху себе си, а лятото на плажа пясъкът се превръщаше в милиони пиксели.  И някак изведнъж вече не беше трудно или пък изобщо нужно да разбирам света. Започнах работа в един завод за производство на спомени, където можех да разговарям с други обективи

Пясъкът ми дави мислите и вече не дишам.  Ако огранича поглед до веждата пясъкът изглежда като пустиня. И тук имам дюни точно под носа. Кихам. Мокрият пясък не е толкова приветлив, но със сухият ще играем. На криеница из тетрадката. Из тетрадката на кожата пише той. Вятърът. Кожата ми влажна краде от песъчинките му. Не действа. Само се движи. Съзнанието ми спира и стои. Не-набъбнало към следващия миг. Съзнанието е и се състои само в настоящето. Спи. Не мърда. Мигът се разтяга до смърт. Умирам. Малко над линията на веждата спи друго тяло. Твоето. Не го виждам. Не искам да го видя. Нарочно. Разбира се, нарочно. Ти си вятър. Вятър и пясък. Пречиш на срещите ми със слънцето. Но то е търпеливо. Вчера те нарекох слънце. Излъгах се в браздите на очите ти. Днес е денят на революцията. Действието свърши. Вчера. Обръщам се по гръб и гледам небето. Моят оазис. Смъртта настъпва бавно. Но настъпва така или иначе. Виждаш ли? Мога да мисля за друго… не си само ти. Забранявам ти да ме гледаш кога