Пропускане към основното съдържание

Морски дни


Пясъкът ми дави мислите и вече не дишам.  Ако огранича поглед до веждата пясъкът изглежда като пустиня. И тук имам дюни точно под носа. Кихам. Мокрият пясък не е толкова приветлив, но със сухият ще играем. На криеница из тетрадката. Из тетрадката на кожата пише той. Вятърът. Кожата ми влажна краде от песъчинките му. Не действа. Само се движи. Съзнанието ми спира и стои. Не-набъбнало към следващия миг. Съзнанието е и се състои само в настоящето. Спи. Не мърда. Мигът се разтяга до смърт. Умирам. Малко над линията на веждата спи друго тяло. Твоето. Не го виждам. Не искам да го видя. Нарочно. Разбира се, нарочно. Ти си вятър. Вятър и пясък. Пречиш на срещите ми със слънцето. Но то е търпеливо. Вчера те нарекох слънце. Излъгах се в браздите на очите ти. Днес е денят на революцията. Действието свърши. Вчера. Обръщам се по гръб и гледам небето. Моят оазис. Смъртта настъпва бавно. Но настъпва така или иначе. Виждаш ли? Мога да мисля за друго… не си само ти. Забранявам ти да ме гледаш когато мечтая. Спри да се движиш. Мълчи.  

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо