И този ден. Нали и той ще свърши. А снощи се страхувах за един свой миг, който съществува, докато го помня. За паметта си се страхувах. А днес я пъдя, с всичките й спомени. Но всичките й сълзи се завръщат, като сълзи от безсилие и днес – без повод и причина, тичат по своите пътеки, по бузите ми тичат. И мислите ми ги наричат – архетипи. Сълзи, събрали в шепите ми всички погребения, раздели и обиди, реки от щастие, любов и живи мигове. И с патос в думите кова пирони, строя си кръст за месечното погребение. Ругая всеки осмелил се да ме помни. Но не посмявам да го нарека поезия. Колоната от думи, превърна се в редица…
Блогът за кино, литература и театър на Валерия Димитрова.