И този ден. Нали и той ще
свърши. А снощи се страхувах за един свой миг, който съществува, докато го
помня. За паметта си се страхувах.
А днес я пъдя, с всичките
й спомени. Но всичките й сълзи се завръщат,
като сълзи от безсилие и
днес – без повод и причина, тичат по своите пътеки, по бузите ми тичат. И
мислите ми ги наричат – архетипи.
Сълзи, събрали в шепите
ми всички погребения, раздели и обиди, реки от щастие, любов и живи мигове. И с
патос в думите кова пирони, строя си кръст за месечното погребение. Ругая всеки
осмелил се да ме помни. Но не посмявам да го нарека поезия.
Колоната от думи, превърна
се в редица…
Коментари
Публикуване на коментар