Пропускане към основното съдържание

Кутия за утопии


Хванах гражданската си съвест за ръка и извървяхме пътя от Софийски университет до Мавзолея в компанията на една безалкохолна бира. Често предизвиквам леко повдигнатите вежди на събеседниците си, гледайки ме да отпивам от синята кутийка. Между бетонените рамки на един експеримент, който трябваше да е заличил и моята историческа памет, както и съзнанието за грешките на пра-пра- ама далеч не чак толкова пра-отците ни, се помещава мръсно-бяла шатра по някакъв особено важен европейски проект. Съвест ме дърпа за ръка и отмествам погледа си в дясно където леко отлепил се от земята се е разположил един великолепен ръчно-изработен дървен павилион, около който стотици млади хора влизат и излизат с горящи очи, със споделени възгледи, общи идеи и нова визия за градските, социалните и културни среди. Настанявам се с моята безалкохолна бира върху бетонената рамка и поглеждам към павилиона, вглъбена в овладяването на възбудата от положителната енергия. Над другото ми рамо надзърта уплашено Реалност:
- Ума ли си изгуби? Не е истинско, вече го няма…
- Какво? Какви ми ги блещиш отново? Не пия – не виждаш ли? – отвръщам уморено аз.
- Полудя ли? Действително го няма, наплюнчи си очите – ВИЖ! Това са парчетата, сред тях са и нашите илюзии. Погледни, Валерия, моля те – отвори си очите.
Пулсът ми взе да се ускорява. Какво искаше Реалност този път, та нали с очите си видях как Силвия построи тази кутия? Как й вдъхна живот. И как от нея запъплиха хора. Разтърках очите си и започнах да виждам по-ясно. На земята клечаха 10ина човека и лепяха с тиксо черно-бели снимки по напуканите плочки. Питанка и удивителен, а върху всяка от снимките парче дърво. Остатъците. Дланите ми се изпотиха. Надеждата беше останала затворена в кутията, а Разумът плетеше дълги вериги от труповете на случайно попаднали в потока от мисли илюзии – за неизбежността на настъпващата промяна, за интелигентните и високо-образовани млади хора, които предпочитат да останат в България, за все по-устойчивите граждански инициативи, за европейската ни столица, толкова много трупове. Очите ми се напълниха със сълзи. Приближиха се група чужденци и с интерес изслушаха историята, но те не искат да купуват трупове. Не ги чух да го казват, видях го в очите им. В пазарлъка участваше само Дамян – с цикламен анцуг, от ромски произход:
- Бате, дай десет лева. – обърна се той към продавача на мечти.
- Ние тук също продаваме – купи си парче за 10?
- А, бате, какво продавате вие – тези парчета нищо не струват – се заозърта
Дамян, страхуваше се да не го измамят.
- А ти какво продаваш за 10 лв? Дай ми 300 – аз ще ти дам 200?
- Да бе, бате, на ти 300 за 400 – сигурно вратът щеше да го заболи от поглеждане
в ляво и в дясно. Приближи се и към нас, но Съвест и Реалност само сведоха глави.
- Ние сме в мълчалив протест – промълвих и се обърнах на другата страна. Опита
с още две момичета и си тръгна по своите си работи. Съвест ме погледна със съжаление:
- Нека да тръгваме, няма какво повече да се направи тук. Това е Утопия, тя по дефиниция си е такава.
Разумът отново заплете веригата. В какъв съвършен архитект си се превърнала, Силвия, та нима би могла да бъде по-утопична тази кутия?

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо