Пропускане към основното съдържание

Кутия за утопии


Хванах гражданската си съвест за ръка и извървяхме пътя от Софийски университет до Мавзолея в компанията на една безалкохолна бира. Често предизвиквам леко повдигнатите вежди на събеседниците си, гледайки ме да отпивам от синята кутийка. Между бетонените рамки на един експеримент, който трябваше да е заличил и моята историческа памет, както и съзнанието за грешките на пра-пра- ама далеч не чак толкова пра-отците ни, се помещава мръсно-бяла шатра по някакъв особено важен европейски проект. Съвест ме дърпа за ръка и отмествам погледа си в дясно където леко отлепил се от земята се е разположил един великолепен ръчно-изработен дървен павилион, около който стотици млади хора влизат и излизат с горящи очи, със споделени възгледи, общи идеи и нова визия за градските, социалните и културни среди. Настанявам се с моята безалкохолна бира върху бетонената рамка и поглеждам към павилиона, вглъбена в овладяването на възбудата от положителната енергия. Над другото ми рамо надзърта уплашено Реалност:
- Ума ли си изгуби? Не е истинско, вече го няма…
- Какво? Какви ми ги блещиш отново? Не пия – не виждаш ли? – отвръщам уморено аз.
- Полудя ли? Действително го няма, наплюнчи си очите – ВИЖ! Това са парчетата, сред тях са и нашите илюзии. Погледни, Валерия, моля те – отвори си очите.
Пулсът ми взе да се ускорява. Какво искаше Реалност този път, та нали с очите си видях как Силвия построи тази кутия? Как й вдъхна живот. И как от нея запъплиха хора. Разтърках очите си и започнах да виждам по-ясно. На земята клечаха 10ина човека и лепяха с тиксо черно-бели снимки по напуканите плочки. Питанка и удивителен, а върху всяка от снимките парче дърво. Остатъците. Дланите ми се изпотиха. Надеждата беше останала затворена в кутията, а Разумът плетеше дълги вериги от труповете на случайно попаднали в потока от мисли илюзии – за неизбежността на настъпващата промяна, за интелигентните и високо-образовани млади хора, които предпочитат да останат в България, за все по-устойчивите граждански инициативи, за европейската ни столица, толкова много трупове. Очите ми се напълниха със сълзи. Приближиха се група чужденци и с интерес изслушаха историята, но те не искат да купуват трупове. Не ги чух да го казват, видях го в очите им. В пазарлъка участваше само Дамян – с цикламен анцуг, от ромски произход:
- Бате, дай десет лева. – обърна се той към продавача на мечти.
- Ние тук също продаваме – купи си парче за 10?
- А, бате, какво продавате вие – тези парчета нищо не струват – се заозърта
Дамян, страхуваше се да не го измамят.
- А ти какво продаваш за 10 лв? Дай ми 300 – аз ще ти дам 200?
- Да бе, бате, на ти 300 за 400 – сигурно вратът щеше да го заболи от поглеждане
в ляво и в дясно. Приближи се и към нас, но Съвест и Реалност само сведоха глави.
- Ние сме в мълчалив протест – промълвих и се обърнах на другата страна. Опита
с още две момичета и си тръгна по своите си работи. Съвест ме погледна със съжаление:
- Нека да тръгваме, няма какво повече да се направи тук. Това е Утопия, тя по дефиниция си е такава.
Разумът отново заплете веригата. В какъв съвършен архитект си се превърнала, Силвия, та нима би могла да бъде по-утопична тази кутия?

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...