Парадокс на добрите намерения

                             Докато пеперудите са в пашкулите си и после, когато живеят като какавиди, те не се различават една от друга. Хранят ги заедно, почистват ги заедно, заедно се захващат за своите копринени листа. Но когато пашкулите им се разпукат излитат сини, зелени, златисти, кафяви, сиви и безцветни, почти безполови. В една от всеки милион какавиди живее зародиш, който не може излети и това го кара да се чувства друг. Различен. Отхвърлен. Но по-силен близо до земята, до тази своя земя, която ще нарече „Родина“.           Родил се е. Родил се е отново. Принц. Без крила. Но равен на Господ. И стои в подножието. Сам. Горд. В пеперудените си дантели, които никога няма да летят. И съзнавайки, че е само миг, в който може да сътвори единствено нищото и да се изгуби отново в нищо, търси:  „ Кой е, къде е , какво е ? Докъде може да стигне той, докъде аз?... Какво иска, какво очаква той от мен? Смирение? Добре, но какво означава това, как изглежда, как се изразява?

Пясъкът танцува валсове във въздуха на Сахара. Вятърът бърза да скрие стъпките, които равномерно потъват в дюните. Стъпки на мъж, чиято възраст чертите му не издават. Кожата му е пясъчна, очите небесни, а косите слънчеви. Мъж, слял се с пустинята. Върви уверено по пътя си, път, който не води към живите. Мъжът знае, след много стъпки го чака Луната. Луната със своите тъмни коси като сърпове, очи натежали от тъгите на мъжете, стигнали преди него и устни, копн еещи за последна целувка. Той идва тук не за първи път, а може би за последен. Пясъчни ръце и мигли го увличат и мамят далеч от Луната. Но сърцето му е спокойно, а очите бистри. Слънцето угасва на хоризонта и в пясъците започва да изплува силуетът й. Красива. Така красива и някак смирена. Пясъчните ръце обгръщат кръста му, пясъчни вълни повличат коленете му, но колкото повече Сахара затяга прегръдката си, толкова по-ясни му изглеждат очертанията на неговата любима. Сухожилията му се напрягат, тялото повлича след с

Снимка: Криси Милева  Театърът убива човека. Езотериката на сценичното превръща живота в скучно подобие, а човеците извън пространството на случването в черупки. Театърът е църква, в която влизам смирена, години след като съм го поругавала и ползвала сектантски. Църква, в която съм живяла оргиите на моето телесно вътре. Само човек без вяра може да живее извън своя театър, той не може да направи разлика между пълно и празно. Днес седя опряла гръб в каменни стени. Всяка дреха, която събличам, всяка маска, която свалям е камък между нас и онези без вяра. Живи се зазидахме.

Думите мълчат, не ми говорят, траят си. Сякаш вече сме си казали всичко. Обръщат ми гръб и тръгват, а аз навеждам глава и тръгвам след тях. Вървим, мълчим. Искам да се стопя като восък подире им, но  огънят ми го няма. Отсъства. И свещта ми не гасне, защото не е запалена. Не се топи, не се огъва. Чупи се. Свещта ми се счупи. И сега вървим двама. Аз и моята една трета. А думите вече ги няма, не ги виждам, сигурно очите ми са останали върху тебе.