Пропускане към основното съдържание

Приказка за Луната


Пясъкът танцува валсове във въздуха на Сахара. Вятърът бърза да скрие стъпките, които равномерно потъват в дюните. Стъпки на мъж, чиято възраст чертите му не издават. Кожата му е пясъчна, очите небесни, а косите слънчеви. Мъж, слял се с пустинята. Върви уверено по пътя си, път, който не води към живите. Мъжът знае, след много стъпки го чака Луната. Луната със своите тъмни коси като сърпове, очи натежали от тъгите на мъжете, стигнали преди него и устни, копнеещи за последна целувка. Той идва тук не за първи път, а може би за последен. Пясъчни ръце и мигли го увличат и мамят далеч от Луната. Но сърцето му е спокойно, а очите бистри.

Слънцето угасва на хоризонта и в пясъците започва да изплува силуетът й. Красива. Така красива и някак смирена. Пясъчните ръце обгръщат кръста му, пясъчни вълни повличат коленете му, но колкото повече Сахара затяга прегръдката си, толкова по-ясни му изглеждат очертанията на неговата любима. Сухожилията му се напрягат, тялото повлича след себе си дюните и подобно на буря той завзема пустинята. Сахара изчезва. 


Сега са само двамата в безкрайния бял коридор, врата срещу врата. Луната оставя спомените, тъгите, илюзиите и две гарафи за вода. Той не носи със себе си нищо, само ръцете си оставя в косите й. Устните им се срещат плахи и жадни, а от душата на това любовно създание се откъсва въздишка. То започва да се извива и причудливото му тяло рисува фигури в хармонията на собствената му мелодия. Внезапно едната от вратите се отваря и в лудешкия си танц създанието изчезва в нощта, която мълчи зад бялата рамка. Изведнъж става тихо и празно. Тъмно.


След месеци в пустинята един керван ще намери тъмно-синя мъжка риза, захвърлена в пясъците, а недалеч от нея - парче от бяла рокля.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо