Приказка за Луната

Пясъкът танцува валсове във въздуха на Сахара. Вятърът бърза да скрие стъпките, които равномерно потъват в дюните. Стъпки на мъж, чиято възраст чертите му не издават. Кожата му е пясъчна, очите небесни, а косите слънчеви. Мъж, слял се с пустинята. Върви уверено по пътя си, път, който не води към живите. Мъжът знае, след много стъпки го чака Луната. Луната със своите тъмни коси като сърпове, очи натежали от тъгите на мъжете, стигнали преди него и устни, копнеещи за последна целувка. Той идва тук не за първи път, а може би за последен. Пясъчни ръце и мигли го увличат и мамят далеч от Луната. Но сърцето му е спокойно, а очите бистри.

Слънцето угасва на хоризонта и в пясъците започва да изплува силуетът й. Красива. Така красива и някак смирена. Пясъчните ръце обгръщат кръста му, пясъчни вълни повличат коленете му, но колкото повече Сахара затяга прегръдката си, толкова по-ясни му изглеждат очертанията на неговата любима. Сухожилията му се напрягат, тялото повлича след себе си дюните и подобно на буря той завзема пустинята. Сахара изчезва. 

Сега са само двамата в безкрайния бял коридор, врата срещу врата. Луната оставя спомените, тъгите, илюзиите и две гарафи за вода. Той не носи със себе си нищо, само ръцете си оставя в косите й. Устните им се срещат плахи и жадни, а от душата на това любовно създание се откъсва въздишка. То започва да се извива и причудливото му тяло рисува фигури в хармонията на собствената му мелодия. Внезапно едната от вратите се отваря и в лудешкия си танц създанието изчезва в нощта, която мълчи зад бялата рамка. Изведнъж става тихо и празно. Тъмно.

След месеци в пустинята един керван ще намери тъмно-синя мъжка риза, захвърлена в пясъците, а недалеч от нея - парче от бяла рокля.