Пропускане към основното съдържание

"Кулата от слонова кост, в която живеят поетите, рухва раздробена в жалки уломки. Въпреки гръмоотводите на мечтата и сантименталната илюзия." Г.М.

Изкуството, заради самото изкуство е утопия. Но само в нея са живи къдриците на поета... "Да ги отрежем!" настъпва тълпата и поглъща неговата индивидуалност. И в Лондон, и в Париж, и в Ню Йорк... тълпата иска зрелища. Те са неговата смъртна присъда.

Един мъж с черен балтон пресича булевард A3203. Един Иисус от Монреал. Той няма име. Не идва от никъде и никъде не отива. Жадувал е да бъде новия Рембо, но не му достига лудост. Трябва да си малко луд, за да се върнеш от унеса на съня в живия ад. Да си буден, за да будиш спящия.

Един мъж в черен балтон върви по брега на Темза. Изведнъж сянката му потъва в реката. На него не му достига смелост да я последва. 
Слънцето показва 17:45. Закъснение. Часовникът залязва.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо