Пропускане към основното съдържание

Вишнева картина

Lucia Joyce by Berenice Abbott 
Да опаковаш багажа. Да вземеш кучето. Да намериш здраво въже, за да завържеш палатката, чувала и шалтето здраво за 30литровата ти раница. Да си вземеш билет за нощния влак. Да се събудиш в 3, за да се прекачиш в Карнобат, защото е нямало билет за директния влак. И някъде около 5.45 да видиш изгрева. Първият изгрев за юли. И изведнъж всичко да изчезне...

- Къде си?
- Стоя тук и се чудя. Дали съществувам? Дали съществуваме? 
- Това "тук" би могло да ти бъде отправна точка. Някаква... 
- Вече беше. Но преди. Сега това вече не е достатъчно. 
- Кога? 
- В това екзистенциално гето, в което се намирам. 
- Това би могло да бъде някакъв отговор на първия въпрос. Ако той все още ме интересуваше 
- Какъв беше въпросът? 
- Не зная. Забравих. 
- В тази ситуация би могла да се върнеш. 
- Къде? 
- Именно.

Да пристигнеш на гарата и там да те чака някакъв мъж. Да те целува. Да ти е купил закуска. Твърда, но закуска. Да настъпи газта и да кара 30 км на Север. Да си вземеш душ. Да вземеш и него след душа. Да се любите. Без да говорите. Да се изпразни. И да заспиш...

- Видях те.
 - Знам. Не се опитвам да бягам. 
- Тогава? 
- Не те разбирам. 
- Въртим се в кръг. 
- Нали ти водиш разпита? 
- Да, но ти трябва да отсъдиш накрая. 
- Ще отсъдя, но накрая. 
- Това би било рисковано ако не разбираш. 
- Ще се постарая повече. 
- Надявам се, в противен случай ще ме принудиш да взема мерки. 
- Заплашваш ли ме? 
- Не, но бих могла. 
- Недей да прибързваш. 
- Ще те изслушам.

Да заспиваш и да се будиш с един и същи. Същински същият. Да му броиш ударенията, а той да ти брои стотинките. Да събирате дните до раздялата с усмивка и усмивката ви сама да ги изважда от дните до събирането. И с извадените дни да построите гора, в която да се скриете...

- Питай. Питай ме за цвета на огледалото. 
- Нима огледалото има цвят? 
- Има. 
- Цвят, който не повтаря цвета на очите? 
- Има. 
- Добре. Какъв е цветът на огледалото? 
- Вишнев. 
- Вишнев? 
- Да, вишнев. 
- Подозирах, че ще кажеш сив. Имах предчувствие. 
- Но аз казах вишнев. 
- Ако можех да оцветявам и аз бих го оцветила в сиво. 
- Казах - вишнев! 
- Бих забъркала повече от това черно в рамката и... 
- Върни ми тази четка... 
- Питай... Питай ме какъв е цветът на огледалото...

Да намерите табела в гората с надпис "к-нг Ахелойска битка". Да я нарисувате в черно и бяло. Гората, не табелата. Да я превърнете гората в огледало с вишнев цвят. И да вкусвате от вишневия плод без дори да сте заспали. За да се чудите нима не спите.

- Какво е това над главите ни? 
- Табела с надпис. 
- Има ли посока? 
- Ще я нарисувам. 
- Дай ми четката. 
- Не, тя е моя. 
- Четката!

Да се сборичкате и да изсипете боите.

- Не те виждам. 
- Аз също. Къде си? 
- Не те чувам. 
- Аз теб все още и все по-тихо. 
- Не те...
 - Теб. Не.

И да умрете. В цвят от зрели вишни.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...