Пропускане към основното съдържание

Пътници

Има една история, която разказвам малко преди да забравя. Само когато паметта ми не се меша толкова в наратива мога да я нарисувам. Един ден тази история ще си тръгне, точно в деня преди да реша да я измисля наново. Но в нея вече няма да има нищо истинско.


Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. В него вятърът влизаше с миризмата на прашния път, на мръсотия и леш. Автобусът беше пълен с млади хора с матова кожа и тъмни очи. Устите им пееха песен за любовта призори, когато само морето следеше влюбените да не извършат някой грях, преди да са се врекли пред Бога, а на мъртъвците да им се направи гусюл, да се завият в кефин, да им се кланят дженазе и да се погребат. В рейс като този се пътува с дълбока тегоба или глад за живот. Или и двете. Между всичките пътници има само един, чиято кожа е бяла, косите жълти, а очите сини, сини като небето. И ако всеки друг би имал привилегията да остане сам, да се скрие, то той пред всички носи своя товар с изправена глава и ръце, легнали спокойно в скута. По широкия свят странстват хора, които никога не са загубили близък, които никога не са чули по свой адрес лоша дума, никога не са живели в недоимък, но всякога са отдавали на роднината правото му, и на нуждаещия се, и на пътника. Тези хора в душата си събират мъката на целия свят - за смъртта в бедност и война, за насилваните деца и жени, за загубили семействата си мъже. И я превръщат в мелодия. Но не в сластната песен на матовата кожа и хашиша, а в печалната жалейка нa тромпета. Рядко се случва в живота си да срещнеш такъв човек, а случи ли се, ще ти се случи да се влюбиш. Да се влюбиш в мръсотията на всяка африканска болница, в първичността на всяка черна уличница, в керамиката на джамиите, в матето, в книгите на Камю и на Кафка, и във филмите на Антониони. Влюбена ще изкачиш етажите на всяко общежитие и ще оставиш: на първия – обувките и ключовете; на втория – чорапите и ластика за плитката; на третия – роклята и недоверието; а на четвъртия – гола ще танцуваш чак до мръкване. Без да следваш онова, което знаеш.


Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. А когато рейсът спря, останаха ми само четири черно-бели снимки и една мелодия. За слуха, и зрението, и сърцето. Четири черно-бели снимки, които разделят страниците на нашата книга. С това лице, което толкова ме опиянява със своя живот и своя протест. И в изкуство на простичкия бял цвят изплува една представа, за това какво би могло да бъде, за да ме подсети, че вече е. Така, както в снега почти се е слял жасмина.   

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...