Пропускане към основното съдържание

Пътници

Има една история, която разказвам малко преди да забравя. Само когато паметта ми не се меша толкова в наратива мога да я нарисувам. Един ден тази история ще си тръгне, точно в деня преди да реша да я измисля наново. Но в нея вече няма да има нищо истинско.


Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. В него вятърът влизаше с миризмата на прашния път, на мръсотия и леш. Автобусът беше пълен с млади хора с матова кожа и тъмни очи. Устите им пееха песен за любовта призори, когато само морето следеше влюбените да не извършат някой грях, преди да са се врекли пред Бога, а на мъртъвците да им се направи гусюл, да се завият в кефин, да им се кланят дженазе и да се погребат. В рейс като този се пътува с дълбока тегоба или глад за живот. Или и двете. Между всичките пътници има само един, чиято кожа е бяла, косите жълти, а очите сини, сини като небето. И ако всеки друг би имал привилегията да остане сам, да се скрие, то той пред всички носи своя товар с изправена глава и ръце, легнали спокойно в скута. По широкия свят странстват хора, които никога не са загубили близък, които никога не са чули по свой адрес лоша дума, никога не са живели в недоимък, но всякога са отдавали на роднината правото му, и на нуждаещия се, и на пътника. Тези хора в душата си събират мъката на целия свят - за смъртта в бедност и война, за насилваните деца и жени, за загубили семействата си мъже. И я превръщат в мелодия. Но не в сластната песен на матовата кожа и хашиша, а в печалната жалейка нa тромпета. Рядко се случва в живота си да срещнеш такъв човек, а случи ли се, ще ти се случи да се влюбиш. Да се влюбиш в мръсотията на всяка африканска болница, в първичността на всяка черна уличница, в керамиката на джамиите, в матето, в книгите на Камю и на Кафка, и във филмите на Антониони. Влюбена ще изкачиш етажите на всяко общежитие и ще оставиш: на първия – обувките и ключовете; на втория – чорапите и ластика за плитката; на третия – роклята и недоверието; а на четвъртия – гола ще танцуваш чак до мръкване. Без да следваш онова, което знаеш.


Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. А когато рейсът спря, останаха ми само четири черно-бели снимки и една мелодия. За слуха, и зрението, и сърцето. Четири черно-бели снимки, които разделят страниците на нашата книга. С това лице, което толкова ме опиянява със своя живот и своя протест. И в изкуство на простичкия бял цвят изплува една представа, за това какво би могло да бъде, за да ме подсети, че вече е. Така, както в снега почти се е слял жасмина.   

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо