Пропускане към основното съдържание

Хензел и Гретел


разсякоха тялото с брадва
и захвърлиха двете половина на двата края на света
в едната падна сърцето, а в другата утробата

очите останаха да гледат само в една посока,
а краката започнаха да се спъват и да вървят все по-бавно

феята, орисница,
вещицата му с вещица,
направи заклинанието за 100 години

след това отиде в бара,
запали цигара,
отвори си Тиндъра
и престана да мисли по делови въпроси  

фактът, че можеше напълно да забрави за работата след края на работния ден
и да се отдаде на заслужена почивка
се цени високо в Асоциацията на феите

нещеш ли обаче стана така, че Феята се влюби
в изхвърлената долна половина,
която беше качила една от старите си снимки в социалната мрежа
и престанаха да я канят вече в Асоциацията

пропи се, пораснаха й брадавици,
затвори се в трикрака дървена къщурка
и зачака

когато Хензел и Гретел,
в крайна сметка се събраха,
и почукаха на вратата й,
вещицата не успя да разпознае някогашната си любов
или я разпозна
и почти я изяде

Извод: При слабите по характер, но амбициозни вещици любовта и кариерата са взаимно изключващи се събития.













Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо