Пропускане към основното съдържание

тялото

мъжкото тяло често има форма обратна на музикален инструмент и рядко са му посвещавали стих

Family of Man, Armengol Statue


стаята е бяла; луната е мъртвешки бяла; а чаршафите мръсно бели; тялото е разположено в
дясната половина на леглото, в дясната половина на стаята; лежи отпуснато върху лявата си страна; слабо върлинесто тяло, ръцете му свободно са увиснали върху дясното издължено бедро и върху чаршафа; пръстите в края на ръцете са кокалести, лявата ръка се е впила болезнено в чаршафа в спазъм на удоволствие; гръдният кош е широк и същевременно хлътнал под адамовата ябълка, около ребрата, в коремната област и в началото на хълбоците; стъпалата са нежни, продълговати и добре подържани, петите са розови и издават аристократичното ежедневие на своя притежател; вратът, на края на който главата спокойно се е отпуснала, е рядко силен; главата се радва на скулесто, но същевременно нежно лице, с тънък дълъг гарванов нос и плътни, леко открехнати устни; цветът на очите, клепачите пазят в тайна;


тялото е в отдих след срещата, но липсва второто тяло; отсъствието му се е отпечатало в гънките на чаршафа; и по върха на пръстите; върху устните; в слепналите от влага косъмчета върху бедрата; срамът от срещата е оставил чаршафа да покрие кръста и половия белег между краката;

в този протяжен сън на отминало удоволствие самотата не ранява, а се превръща в желана спътница, поради непостоянната си женска природа; съзнаването й като такава свива веждите на лицето на тялото в иронично съмнение; но умората му пречи да промълви думи или да извърши движения;

по-късно в пробуждащия се ум ще се родят мисли за загубата, за незадоволителната празнота на човешкото съществуване, извън копулата между две същества;

в дълбоко вкоренения нихилизъм пагубно избуява семето на взаимност и спомен за удоволствие

изведнъж тялото се сгърчва, отхвърля чаршафа и става;

без срам;

застава пред огледалото и вижда светло-кафяви очи:
-          нихилистът? – плахо пита тялото.
огледалото безмилостно го блъсва обратно в леглото и се разбива на хиляди парчета, всяко от което пищи неистово:
-          хедонистът...
                                                

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...