Парадокс на добрите намерения

    Мила К. , Аз не мисля, аз виждам.  По-трудно ми е да следвам тези логически връзки на изложението, които скрепяват понятията едно с друго. Много от тях нямат нито тяло, нито очи, нито дори крака и ръце. Не се движат. Някой ги нарича, някога, и сега, когато този някой го няма, когато някога не съществува, някой друг ги изрича. Думите ме объркват, защото не ги виждам. Как изглеждат „мислите“? Как се движи „щастието“? Какви са цветовете на „тъгата“? Колко е голяма „дързостта“? С подобни въпроси се изтезавам ежедневно. Сядам в градината, отпускам глава и оставям образите да воюват за понятията. Ето например завчера в градината влиза млада двойка. И двамата треперят едва забележимо. Обикалят между скулптурите, влизат из стаите, лутат се между етажите. Често спират пред онези лица с широко отворени усти, с присвити или дори затворени очи. В големите прозорци във вестибюла извръщат погледи от собственото си отражение и съзерцават отражението на другия, сякаш и то е камък, както всичко нао

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo