Пропускане към основното съдържание

Мислителят

  

Мила К. ,

Аз не мисля, аз виждам.  По-трудно ми е да следвам тези логически връзки на изложението,
които скрепяват понятията едно с друго. Много от тях нямат нито тяло, нито очи, нито дори крака и ръце. Не се движат. Някой ги нарича, някога, и сега, когато този някой го няма, когато някога не съществува, някой друг ги изрича. Думите ме объркват, защото не ги виждам. Как изглеждат „мислите“? Как се движи „щастието“? Какви са цветовете на „тъгата“? Колко е голяма „дързостта“? С подобни въпроси се изтезавам ежедневно. Сядам в градината, отпускам глава и оставям образите да воюват за понятията.

Ето например завчера в градината влиза млада двойка. И двамата треперят едва забележимо. Обикалят между скулптурите, влизат из стаите, лутат се между етажите. Често спират пред онези лица с широко отворени усти, с присвити или дори затворени очи. В големите прозорци във вестибюла извръщат погледи от собственото си отражение и съзерцават отражението на другия, сякаш и то е камък, както всичко наоколо. И въпреки, че всичко това се случва зад гърба ми, аз ги виждам твърде ясно, нямам никакво колебание да опиша движенията им, лицата, колко близо или далеч са едно от друго, особеностите на походката, която при него е твърде старческа за годините, а при нея твърде мъжка за полите й. Но започна ли да ги слушам картината се замъглява и ето, че се затруднявам да ти преразкажа разговорите им. В тях думите ме заливат, прескачат се една друга и създават сложна главоблъсканица, която не мога да запомня, колкото и да се старя.

Друг път през вратата бавно пристъпва  възрастен господин. Облечен е с палто и носи малък тефтер, чийто листа са пожълтели и прегънати в краищата, на местата, на които е водил записките си. Качва се по стълбите и забързано преминава през вестибюла, за да спре пред Сенките. Наблюдава ги известно време, след което отваря тефтера си и с малък молив продължава да пише там, където хартията е все още прилежно изгладена. Поради това, че стои прав повече от час тялото му постепенно се прегърбва, а очите по-рядко поглеждат към главите на трите фигури. Скоро самият той се превръща в сянка, обръща им гръб и си тръгва. Излязъл от къщата идва в градината и сяда пред мен, но е твърде уморен, за да вдигне очи, затова не знам дали са сини или кафеви. Оставя ме да надникна в тефтера и отново ме спохожда онази вихрушка от неразбираеми слова, в която от време на време успявам да фокусирам върху змия или рокля, върху облак или ябълка, но никога да видя рисунката изцяло.

Тази сутрин младо семейство беше довело децата си и прекараха цялата сутрин на втория етаж. Предполагам, че са били французи или белгийци, защото децата бяха със светло-кестеняви къдрици и пъстри, синьо-зелени очи. Благодарен съм им, защото дойдоха със скицници и въглен, седнаха под прозорците, за да рисуват. И макар скиците им да бяха реалистични, то за мен бе любопитно един път да виждам статуите, разположени в пространството и втори, път надраскани в сиви оттенъци върху белия лист. Момченцето избра да рисува Сирените, а момиченцето Аврора и в този момент, аз вече бях решил да ти пиша привечер. Онова, което стана в късния следобед обаче направи писмото ми крайно належащо и още преди слънцето да залезе аз вече бях седнал пред писалищната маса.

Само преди час в градината, за втори път тази седмица, се появи младият мъж със старческата походка, но този път беше сам. Изобщо не влезе в къщата, седна в подножието на Портите и заплака. Не бях виждал мъж да ридае така от погребението на Мари, тялото му се свиваше в конвулсии, пръстите му бяха стиснали краищата на връхната дреха. Зад тялото на мъжа се появи и младата жена, не я бях усетил да влиза, но той вече страстно я обгръщаше. Риданията му затихваха в бледо-сивкавия цвят на камъка. После жената изчезна, лицето на младежа беше застинало в гримаса, която в обятията й изглеждаше като стон на страстта, а сега по-ясно виждах като вопъл на отчаянието. Грешницата, помислих си.

Сега съм сам. Студено ми е, но не смея да те потърся. Две фигури се вкаменяват малко преди да докоснат устни. Движението на щастието е механично, започва спонтанно, трепери, после се успокоява, протяга се и се сковава преди да бъде осъществено. Протягам се към теб, за да те изгубя. Вземам мраморен блок и отстранявам всичко излишно, за да остана отново сам.

 

Прости ми.

Р.

 

 


Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести