Пропускане към основното съдържание

Името ( или "Едно добро начало")

"Как се чувстваш тук - в Реалността? Удобно ли ти е?" - попита Хиената и подбутна едно кресло под нозете й. Огледа се. Почувства се криво. Какво си мислеше когато поиска да се върне? Синьото отново е синьо и дразни непривикналите й очи. Залюля се. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. Хиената усети, че вече не е нужна тук и се отдалечи, разбира се, не и безшумно, пронизващият кикот дълго време напомняше за присъствието й.

Името. Как й беше името? Очите й се разшириха и мислено заопипва спомените. Те си бяха там. Хората. Лицата. Мислите. Чувствата. Новият факт за момент я успокои. Но отново се сети и продължи да търси. Мария. Ммм – не! Катя? Не може да е това. Ирина? Със сигурност – НЕ !!! Марина? Поиска да изкрещи. Сумтене. Пое си дълбоко въздух и зачака. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. И нещо изшумя. Не изведнъж. Постепенно разбра, че шумоли. Пръстите пробягаха по дънковата материя и измъкнаха смачкано листче хартия „Намери живата кутия!”. Изправи се. Думите не й говореха нищо, но нямаше да седи сред синьо-зелената Реалност, искаше да действа.

Както в Реалността често става - от далечината пристигна автобус. 83. Или 102. Все едно – водеше на някъде. Набута се между сардините с вратовръзки и започна да брои спирките. 1. 2. 3. Погледна през прозореца – не, все още не беше достатъчно населено. Продължи. 4. 5. 6. Достатъчно коли. Оживени улици. И всякакви животни с костюми – имаше кого да пита. Орангутани, лъвове, зебри, мишки, маймуни. Тук трябва да има кой да я упъти. „Извинете – знаете ли къде мога да намеря живата кутия?” Лапа в носа и ръмжене. „Извинете…” Перване с опашка през бузата. „Моля ви! Само да ми кажете…” Паун ли беше това? Не можа да разбере по неясните очертания на бързо бягащата птица. След часове безуспешни опити, вървейки нагоре по паветата, умората я застави да спре. Облегна се и подпря главата си в една витрина. Пращене. Издигна поглед. Черно бяло пращене. Мърдаше. В кутията. КУТИЯТА !!! Постепенно образът искристализира - „Под дюшека – на пружината”.

Мозъкът й все по-бързо правеше асоциациите. Силите й се възвърнаха и се затича. Сред стадото. Стадо ли е всъщност? Тези животни не се поглеждаха едно друго. Или поне не с обща цел. Нямаше значение. Тичаше по паветата. Табелите. Чети табелите. „Леге”. И наляво. Бързо. По-бързо. Още напред. Напред. „Христо Белчев”. Пак в ляво. Още няколко метра. Спря пред скромна кооперация, която хранеше внуците на собствениците. Късмет! Входната врата е леко открехната. Нагоре по стълбите. Не, не на първия етаж. Не и на втория. Трети… Последният е! Четвъртият етаж. Бутна вратата в ляво от себе си. В ляво е и сърцето. Коридор. Втората врата. Ето го леглото. Повдигна дюшека. В долния на пружината край върху парче плат - „Първото – в цвета на кръвта”.

Сега вече беше сигурна. Не подсъзнателно. Знаеше къде отива. Качи се в междуградския автобус и се отпусна. За първи път откакто беше тук – наистина се отпусна. Започна осезаемо да усеща Реалността. Пролет е. Пролет! Аромати. Слънчеви лъчи. И цветове. Очите й спокойно се отваряха и оставяха мозъка да се плъзне по зелено-синята шир. Припомни си, че сетивата в реалността са не само болка, но и удоволствие. Час. Два. Три. Из завоите. Зиг-заг. Зиг-заг. Зиг-заг. Ето го домът за деца. Ето я и църквата. И спирката малко по нататък. Слезе. Обърна се и този път уверено, без да бърза се отправи към църквата. Под арката на вратата имаше малка масичка, а до нея беше креслото. На масата – панер. Видя го отдалеч. Първото. Червеното. Седна на креслото и се залюля. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. Взе яйцето в ръце и го заоглежда. Какво мислеше още. По дяволите. Счупи го…

На листчето кривият почерк беше написал само две думи „Моя Валерия”.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо