Пропускане към основното съдържание

Патиланци

Драги ми Смехурко,

Жълто-оранжево-кафявите есенни листа превземат короните на дърветата. Още едно лято е към края си. Лято, обагрено от гласове и спомени, които отдавна вече не пълнят очите ни със смешните сълзи. Лято, в което се научихме да живеем днес, с едно на ум за евентуалното утре. Лято, в което игрите, патилата и усмивките, съдържащи се в съчетанието от букви „приятел”, отстъпиха място на постоянството, отговорностите и способността да се виждаме истински, а не да рисуваме образите си в огледалата за мечтателно виждане.

Патиланците, Смехурко, намаляват. Но не тъга и носталгия заемат местата им. Смехът и приятелката му не напускат лицата на онези, които останаха. И все по-често си отвръщаме с усмивка. Ядосвам се, а той се усмихва. Обхваща ме ярост и блъскам с юмруци в гърдите му, а той се залива от смях със звънкия си глас и смешните сълзи напират в очите му. Заразно е. Смея се през сълзи. Обичам. Друг път с нея философстваме, оплакваме се, мрънкаме. А после се споглеждаме в огледалото за реално виждане и се усмихваме, иронизираме, уеднаквяваме, унифицираме, заличаваме казаното и спокойно се поглеждаме – истински, всяка към другата и всяка към себе си.

Патиланци, Смехурко, почти не останаха. Но онези, които останаха – за тях си заслужава да се живее.

Поздрав най-сърдечен!

Твой Приятел Вечен :)

Коментари

  1. Не мисля, че на човек му трябва друга цел от тази - да се чувства винаги така когато се огледа :) защото заради хора като вас - всеки път когато спра и се попитам щастлива ли съм - си отговарям положително и се усмихвам :)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...