Многоуважаеми сеньор Панса,
Санчо,
Приятелю,
Времето никому не прощава. Прогонва, заключва и дори изяжда по-напористите копнежи, мечтания, вери. В дните туй става неусетно в борбите с Лукавия. Спечелени битки – ден, подир ден. Без човек да си дава сметка, че губи войната.
Ти, Санчо, беше упора. Добър и верен приятел. Макар и често пътищата, които обсебваха главата ми да са ти се стрували вятър работа. За разлика от глупостта, Санчо, наивността си отива с времето.
А глупостта състарява. Залоства всички врати и прозорци към съзнанието. И човешкият мозък, приемайки необятни количества информация, но неспособен сам да извлече същината, бавно започва да съхне.
Ще загинат хиляди, ще се спасят малцина. Но словото ще остане – най-напористата сред копнежите, най-пъргавата сред мечтанията, най-ловката сред верите. Надеждата, Санчо, надеждата ще остане. Тя не ще остане за нас, но ще остане за малцина от онез, които идат след нас.
И в тези ми думи, Санчо, не ще намериш смисъл. Синьо-сивите бръщолевици на един бледо розов лунатик. Но последната воля дори и на лудия е свещена. Затова не се колебай да сториш туй дето ще ти заръчам.
Вземи ризницата, овехтЕлата и копието, ръждясалото, тези що не виждаш смисъл да оставиш за себе си. Влез в селото и върви по прашния друм край реката, дето играят децата и техните деца ще играят, и децата на децата им. Загледай се и наблюдавай внимателно тази игра. Дай ги на оногова що страни от другарите по беля и изучава пчелите, цветята, птиците, небесата. Дай му ги и виж, виж как ще се превърнат в златни.
Туй е всичко и в замяна вземи кесията, вземи хана, погрижи се за жената.
Прощавай Санчо и си остани на земята.
Дон Кихот де ла Манча
Санчо,
Приятелю,
Времето никому не прощава. Прогонва, заключва и дори изяжда по-напористите копнежи, мечтания, вери. В дните туй става неусетно в борбите с Лукавия. Спечелени битки – ден, подир ден. Без човек да си дава сметка, че губи войната.
Ти, Санчо, беше упора. Добър и верен приятел. Макар и често пътищата, които обсебваха главата ми да са ти се стрували вятър работа. За разлика от глупостта, Санчо, наивността си отива с времето.
А глупостта състарява. Залоства всички врати и прозорци към съзнанието. И човешкият мозък, приемайки необятни количества информация, но неспособен сам да извлече същината, бавно започва да съхне.
Ще загинат хиляди, ще се спасят малцина. Но словото ще остане – най-напористата сред копнежите, най-пъргавата сред мечтанията, най-ловката сред верите. Надеждата, Санчо, надеждата ще остане. Тя не ще остане за нас, но ще остане за малцина от онез, които идат след нас.
И в тези ми думи, Санчо, не ще намериш смисъл. Синьо-сивите бръщолевици на един бледо розов лунатик. Но последната воля дори и на лудия е свещена. Затова не се колебай да сториш туй дето ще ти заръчам.
Вземи ризницата, овехтЕлата и копието, ръждясалото, тези що не виждаш смисъл да оставиш за себе си. Влез в селото и върви по прашния друм край реката, дето играят децата и техните деца ще играят, и децата на децата им. Загледай се и наблюдавай внимателно тази игра. Дай ги на оногова що страни от другарите по беля и изучава пчелите, цветята, птиците, небесата. Дай му ги и виж, виж как ще се превърнат в златни.
Туй е всичко и в замяна вземи кесията, вземи хана, погрижи се за жената.
Прощавай Санчо и си остани на земята.
Дон Кихот де ла Манча
... остани на земята,
ОтговорИзтриванемечтай за небеста ...
Този коментар бе премахнат от автора.
ОтговорИзтриванеТова е Санчо,той си е земен тип...
ОтговорИзтриване