Пропускане към основното съдържание

За изгрева

Зноен юлски ден е – от онези, в които ако не си на излет в планината или с климатика в офиса, всъщност – не си. Задушевната атмосфера в 88 допринася за дематериализацията, по нАучно и гниенето, ей така, по-натурално, макар и не сходно твърдение. Успявам да се преборя за ВИП място и направо залепвам за черния „кожен” салон. Полагам огромно старание да отварям ноздрите си само толкова, колкото е екзистенциално необходимо. Очите ми шарят по панелената панорама на столичните квартали, разкриваща се през прозореца, а периферното ми зрение се прави, че не вижда намръщената руса госпожа, която извършва геноцид с поглед. Не я обвинявам. Задушно е. Мръсно. Лепне. Единствено оптимизмът отдалечава съзнанието от нейната реалност.

Спирачките се задействат, рейсът изскърцва, поклаща се и застава в състояние на покой на автобусната спирка. Сред пенсионерите се качва и група слепи, 5-6 момчета и момичета, около които става суматоха, докато най-близко стоящите се организират и им направят място. Повечето пътници извръщат пребледнелите си лица. Суровите им изражения се променят и добиват умилително-съжалително-лукав вид, който говори за отвращението и страха, които биха изпитали лице в лице с този недъг. Неловката ситуация продължава няколко минути и после махалото се връща в началното си положение. Намества се тишината и единствено ребрата на голямото превозно средство свирят своята мелодия.

Ако кажа „изведнъж” не би било времево-коректно. Плавно, като от нищото тишината започва да се изпълва с глас. Не, Божествена мелодия. Не, Вселенска мелодия, изсвирена от най-изящния музикален инструмент. Из мелодията изплуват думи за изгрева, за светлината, за новия живот. Локализирането на източника на мелодията не би било трудно за зрящия ако ли разумът можеше да възприеме празните очи, стоплени от руменината на лицето, съзнаваща, че се превръща в център на съзнания. От различни кътчета на рейса, трансформирал се в сцена, започва да звучи същата мелодия в изпълнение на десетки несъвършени гласове, които въпреки своето несъвършенство звучат като акомпанимент на същинския източник. Едри кръгли капки започват да галят бузите, устните, падат върху коленете ми. Съзнавам, че сънувам, но не искам да се разделя с красотата на мелодията и топлината на лицето с безжизнените очи. Събуждам се и ръцете ми се стрелкат по клавиатурата, за да ти разкажа, сълзите продължават да се откъсват, за да не забравя мелодията, а устните ми мълвят спомени „за изгрева, за изгрева”.

Коментари

  1. Много силна история!
    Напомни ми на преживяването на една моя позната американка, когато за първи път се качва в нашенския градски транспорт...
    Макар и не незряща, неразбираща също толкова добре се вписва!
    :-)))

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо