Пропускане към основното съдържание

И нека Силата бъде с вас

Първата среща с тук описания обект, едва ли би ни впечатлила с нещо извън физическите дадености - тъмна кестенява коса, която и да не е, изглежда къса, красиво лице с чип нос, тяло слабо и изящно, не поразяващо с дълги крака, но пък ако имате късмет с ефирна блузка върху гръдта без сутиен, движения без излишна грациозност и на моменти с повече претенциозност. При особени нива на хормоните спокойно бихте пропуснали погледа - не впечатляващ и не поразителен, когато цялостното излъчване се събира в чатала ви, но странно естествен и непробиваем, ако все пак сте успели да затиснете нагона си. Точно тук идва първото противоречие без да се сещате за някакви степени на превъзходност в този поглед някъде по ерогенните зони на тялото ви остава едно странно плоско усещане, намерило две тълкувания досега - едното на страх и отхвърляне обличайки го в готови форми и другото интерес, интерес към нещо което едва ли някой може да назове, интерес породен само от трайното усещане в някоя зона и нищо повече, просто, обикновено и необяснимо /естествено погледът може и да се разглежда в трети контекст - на силно привличащата сексуална външност, но тогава просто си пуснете някой тийнсериал и ще разберете хората подали се на този импулс/.
От така изброените впечатления тук обстойно, обстоятелствата ни карат да се впуснем в наблюдение на плоското, обикновено, необяснимо усещане върху някой ерогенни зони. Благодарение на физически и ментални характеристики при хората, те владеят в голяма степен вербална комуникация и за изясняването усещанията, всеки човек би прибегнал до нея. Тогава под натиска на любопиството погледът ще разтвори крилата, леко и непретенциозно, лесно ще разкрие широка равна гледка с обикновен, примамлив и спокоен пейзаж. Движението във всяка една избрана посока не коства никаква трудност и всяка стъпка разкрива нова част, изглед - ту по-стръмен хълм, ту по-буйна река, но всичко разположено добре, заинтригуващо, но не изтощавайки до краен предел силите на скиталеца, а щадящо, хармонично. Смайването и последващото го желание бързо обхващат разхождащия се. Жаждата да се потопи в красивите реки, да се къпе в яркото слънце, да диша тревите и да има свободата да покорява всяко кътче на този оазис, не остава незадоволена за човека дръзнал да ги пожелае и показал ищаха си за грижа за тях. Често възпитаваното късогледство у хората, ги подвежда и ги оставя в плен на този завладяващ спектакъл. За по-безрасъдните рано или късно се разкрива една от странностите - липсата на хоризонт. След всеки хълм следва друг, реките се врязват по-дълбоко между хълмовете, на места тревата става по-суха и режеща и колкото повече навлизаш в търсене на границата - с толкова повече чудности се насища атмосферата /скиталци сред тучните поля и бистрите реки, следвайки схемата си някои лесно изпадат в канален ред, по който или поемат канала или канала ги поема/.
За останалите ентусиасти, могат да се кажат няколко не особено ласкателни неща, но друг път, сега обект на описанието е търсенето на източника на странно, плоско, неописуемо усещане. Ако сте ентусиазиран може да изберете няколко начина да стигнете до целта си, да използвате клишираните добре познати ни от изкуството и живота методи -да се опитате да сте вятър да пребродите на две на три без да се блъскате много, много. Да сте вода помитаща, проправяща и заобикаляща. Да сте огън изгарящ и разпръскващ пепел, преобразяващ и жесток. Чудесни и ярки персонажи за приказките, но уви Тук не е приказка. Вятърът лесно се губи в лъкатушещите каньони и гъстите гори, водата лесно се просмуква в песъчливата почва, а за огъня и дума да не става бързо се оказва локализиран на място без грам кислород и материал за горене. Остава само да плюете на здравия си бастун, да стегнете задни части и изхвърляйки ненужния умствен багаж да поемете.
Да поемете
- На къде?
- На Тук ...
Никой не ще може да ви даде по-точна посока, вярвайте ми ...
Целта ви трябва да бъде всяко едно камъче, всяко едно цвете, всеки един атом въздух. В изследванията си да ползвате всеки един свой крайник, всеки орган, да ровите, да давате, да изследвате. Внимателно да слушате, да чакате... и внимавайте за ехото - не слушайте върнатите думи, а резонанса в тях.
В цялото това бродене ще бъдете щастлив, ядосан, усмихнат, доволен, весел, тъжен ... И ще ви се дава и ще ви се дарява, след всяка светла равнина с бистра река, ще навлизате в тъмна урва с остри камъни, след всяко плодородно поле ще ровите земята на пустинята за глътка свежест, след всеки свеж бриз - арктически вятър ще сковава лицето ви.
И ще сте благодарен ...
…защото всичко това ще се изсипе над вас от ръцете на една сила. Скрита, тайна дълбоко от всеки и всички, необяснима. Обгръщаща и спояваща всичко Тук. Нейния дъх ще търсиш, от нейния дъх ще се боиш. Очакваща да я приемеш, очакваща да й се дадеш. Изгубен, излегнал се в тревите ще отдавате градивните частици на средата и ще поемате от нея, докато не запълните всяко клетъчно пространство и смесите зоните си ... И когато вече си Тук ...
Плоското, обикновено, необяснимо усещане върху някой ерогенни зони вече ще има своя източник, но не и своето обяснение. Ти ще имаш своя свят, но не и себе си.

П.П.
Така описаното приключение има за цел да представи на читателя само общия поглед.
И нека Силата да даде твърдост на бастуните ви, гъвкавост на езика ви и дълбочина на мислите ви...

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...