Пропускане към основното съдържание

И нека Силата бъде с вас

Първата среща с тук описания обект, едва ли би ни впечатлила с нещо извън физическите дадености - тъмна кестенява коса, която и да не е, изглежда къса, красиво лице с чип нос, тяло слабо и изящно, не поразяващо с дълги крака, но пък ако имате късмет с ефирна блузка върху гръдта без сутиен, движения без излишна грациозност и на моменти с повече претенциозност. При особени нива на хормоните спокойно бихте пропуснали погледа - не впечатляващ и не поразителен, когато цялостното излъчване се събира в чатала ви, но странно естествен и непробиваем, ако все пак сте успели да затиснете нагона си. Точно тук идва първото противоречие без да се сещате за някакви степени на превъзходност в този поглед някъде по ерогенните зони на тялото ви остава едно странно плоско усещане, намерило две тълкувания досега - едното на страх и отхвърляне обличайки го в готови форми и другото интерес, интерес към нещо което едва ли някой може да назове, интерес породен само от трайното усещане в някоя зона и нищо повече, просто, обикновено и необяснимо /естествено погледът може и да се разглежда в трети контекст - на силно привличащата сексуална външност, но тогава просто си пуснете някой тийнсериал и ще разберете хората подали се на този импулс/.
От така изброените впечатления тук обстойно, обстоятелствата ни карат да се впуснем в наблюдение на плоското, обикновено, необяснимо усещане върху някой ерогенни зони. Благодарение на физически и ментални характеристики при хората, те владеят в голяма степен вербална комуникация и за изясняването усещанията, всеки човек би прибегнал до нея. Тогава под натиска на любопиството погледът ще разтвори крилата, леко и непретенциозно, лесно ще разкрие широка равна гледка с обикновен, примамлив и спокоен пейзаж. Движението във всяка една избрана посока не коства никаква трудност и всяка стъпка разкрива нова част, изглед - ту по-стръмен хълм, ту по-буйна река, но всичко разположено добре, заинтригуващо, но не изтощавайки до краен предел силите на скиталеца, а щадящо, хармонично. Смайването и последващото го желание бързо обхващат разхождащия се. Жаждата да се потопи в красивите реки, да се къпе в яркото слънце, да диша тревите и да има свободата да покорява всяко кътче на този оазис, не остава незадоволена за човека дръзнал да ги пожелае и показал ищаха си за грижа за тях. Често възпитаваното късогледство у хората, ги подвежда и ги оставя в плен на този завладяващ спектакъл. За по-безрасъдните рано или късно се разкрива една от странностите - липсата на хоризонт. След всеки хълм следва друг, реките се врязват по-дълбоко между хълмовете, на места тревата става по-суха и режеща и колкото повече навлизаш в търсене на границата - с толкова повече чудности се насища атмосферата /скиталци сред тучните поля и бистрите реки, следвайки схемата си някои лесно изпадат в канален ред, по който или поемат канала или канала ги поема/.
За останалите ентусиасти, могат да се кажат няколко не особено ласкателни неща, но друг път, сега обект на описанието е търсенето на източника на странно, плоско, неописуемо усещане. Ако сте ентусиазиран може да изберете няколко начина да стигнете до целта си, да използвате клишираните добре познати ни от изкуството и живота методи -да се опитате да сте вятър да пребродите на две на три без да се блъскате много, много. Да сте вода помитаща, проправяща и заобикаляща. Да сте огън изгарящ и разпръскващ пепел, преобразяващ и жесток. Чудесни и ярки персонажи за приказките, но уви Тук не е приказка. Вятърът лесно се губи в лъкатушещите каньони и гъстите гори, водата лесно се просмуква в песъчливата почва, а за огъня и дума да не става бързо се оказва локализиран на място без грам кислород и материал за горене. Остава само да плюете на здравия си бастун, да стегнете задни части и изхвърляйки ненужния умствен багаж да поемете.
Да поемете
- На къде?
- На Тук ...
Никой не ще може да ви даде по-точна посока, вярвайте ми ...
Целта ви трябва да бъде всяко едно камъче, всяко едно цвете, всеки един атом въздух. В изследванията си да ползвате всеки един свой крайник, всеки орган, да ровите, да давате, да изследвате. Внимателно да слушате, да чакате... и внимавайте за ехото - не слушайте върнатите думи, а резонанса в тях.
В цялото това бродене ще бъдете щастлив, ядосан, усмихнат, доволен, весел, тъжен ... И ще ви се дава и ще ви се дарява, след всяка светла равнина с бистра река, ще навлизате в тъмна урва с остри камъни, след всяко плодородно поле ще ровите земята на пустинята за глътка свежест, след всеки свеж бриз - арктически вятър ще сковава лицето ви.
И ще сте благодарен ...
…защото всичко това ще се изсипе над вас от ръцете на една сила. Скрита, тайна дълбоко от всеки и всички, необяснима. Обгръщаща и спояваща всичко Тук. Нейния дъх ще търсиш, от нейния дъх ще се боиш. Очакваща да я приемеш, очакваща да й се дадеш. Изгубен, излегнал се в тревите ще отдавате градивните частици на средата и ще поемате от нея, докато не запълните всяко клетъчно пространство и смесите зоните си ... И когато вече си Тук ...
Плоското, обикновено, необяснимо усещане върху някой ерогенни зони вече ще има своя източник, но не и своето обяснение. Ти ще имаш своя свят, но не и себе си.

П.П.
Така описаното приключение има за цел да представи на читателя само общия поглед.
И нека Силата да даде твърдост на бастуните ви, гъвкавост на езика ви и дълбочина на мислите ви...

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо