Пропускане към основното съдържание

Студент съм

Лъчи жулеха тила, топли вълни тежко се облягаха на гърба, а пред погледа редица крака претичваха и ходеха. Някои самотни, други по двойки, по тройки. Когато бяха повече от един чифт имаше два варианта: да са в синхрон или да не са в синхрон. Като пак се наблюдаваше разнобразие. Задаваха в синхрон раз-два, раз-два, преливаха цялото зрително поле в твърд ритъм и уверени раз-два, раз-два. Други идваха заедно и някак си неусетно невидимо единият почваше да изостава или другият да избързва и завършваха в тотален дисонанс раз- ... –раз -два- ...раз, естествено те имаха своя баланс в противоположността - идващи раз- ...-раз-два-...раз и изпускащи ги вече в крайно дясно твърдо раз-два-раз-два. Будещи съжаление и милостиви мисли бяха тези комбинации, които влизаха уверени на раз-два минаваха голямо разстояние на раз-два но единият чифт срещаше малко препядствие спъваше се, провлачваше, губеше се, опитваше се да навакса, а другият продължаваше, не спираше, завършвайки пътя си в тотална какафония раз-два-РАЗ-РАЗ-ДВА-два-раз. Естествено колкото повече бяха бройките, толкова повече /чисто математически, напук на Пух/, комбинациите ставаха повече. Възхищение можеше да възбудят вървящи в синхрон един след друг чифтове, те бяха израз на всесилната и всеобхващаща сила управляваща Вселената.
Един чифт крака в черни високи обувки и безличен сив панталон убедено приближаваха погледа, спряха се на около метър. Те се събираха в широк таз, на който се крепеше едро за съвременните норми тяло на женски индивид, главата с непривлекателни черти, тъмни кафяви очи и вързана на опашка тъмна кестенява коса.
- Добър ден - поздрави погледа - погледа на върха на краката
- За един добър, за други ще видим. Документите за проверка.
Скромно прибраната й коса, отиваше на нестандартното й лице, беше простовато чаровно, без грим и излишна натруфеност. Устните й сухи, без червило, леко отворени, въздуха преминаващ през тях. Едрото й тяло с големи гърди беше в композиция със силните ръце. Погледът си представи как потъва в прегръдката на ръцете, притискат го в мекотата, топлина, устните търсят неговите ... И разбра краката не бяха спряли случайно пред него, беше част от Замисъла...
Погледът потърси погледа.
- Аз… Аз …
- Петров, ела. Тук стана интересно.
Погледът не изпускаше погледа. Само странично се намеси равен звук - раз-два-раз-два.
-Аз... Аз... АЗ ВИ ОБИЧАМ!!!!
Поглед срещна Поглед. Погледът можеше да заложи всичко на това, имаше миг в който той срещна Поглед. След това всичко стана друго
-.... КАКВО !?!...Кой ... К’во пи бе ... Луд ли си ... Документите ....
Чифтовете крака и телата станаха две. На второто му липсваше притегателната сила на първото, но май компенсираше с физическа такава.
Наложи се Погледът да прибегна до разума, кротко почиващ си зад него. Ръка, джоб, напред.
- А така. Друсаш ли бе, маймун.
- А а а . Аз не. Мислех. Студент съм, имам изпит.
- Аха... И що обиждаш ?
- Аз... Не, не без да искам. Сам си говорих.
- Добре, добре ... Лъжеш ли?
- Не, не , Никога. Студент съм
-Аха ... Ети карта и бегай тоя път. Иначе внимавай к'во мислиш.
-Да, да. ясно.
Бавно, бавно Погледа се нареди в редицата крака и продължи Замисъла.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо