Пропускане към основното съдържание

“Остави ме, бебе, боли ме главата”

„Красива си, желая те. Харесвам как слънчевите лъчи играят по кожата ти. Целият се удървих при гледката на натежалите ти гърди”
„Остави ме, бебе, боли ме главата. Не може ли просто да се гушкаме?”

Шибана кучка, с шибани претенции. Секс един път седмично, секс един път месечно, секс един път годишно. Манипулативен, садистичен, всеяден секс. Секс в пробната, когато реших да купим и двете, защото ми харесваше как се събличаш, обличаш, събличаш. Секс в тоалетната, само минути след като капитулирах „Да, бебе, ще можем да си позволим Венеция на пролет”. Секс в колата, когато я видя за първи път и още не знаеше, че ще трябва да се съревноваваш с тази гълтачка на октанови съединения. Секс, секс, секс.

Разбрах колко е важен сексът за жените, докато възмъжавах. Бях само на тридесет, когато Моника затръшна вратата пред лицето ми защото не можех да го вдигна в продължение на месеци. Моника беше мъжемелачка с класа, всмуква те, през пикочния канал, центрофугира между вагината и съзнанието си и те изплюва, твърдейки, че не си достигнал душата й. А как би могъл да се измъкнеш от торнадото стомашни сокове и да захванеш за някоя от хлъзгавите ледени артерии-висулки влизащи и излизащи от хладилника сърце? Средностатистическата, повърхностна мъжемелачка Моника, за която надървеният ми пенис на теория беше продължение на душата, инструмент, без който не мога да я обладая ментално, а на практика – очила, позволяващи й да се погледне в огледалото и да кима одобрително. Моника в центъра, Моника и в периферията, животът ми се беше превърнал в света на Моника, амбициите и суетите й. Обичах Моника или си мислех, че я обичам. За едно беше права беше повече отколкото някога бях успял да забия. При вида на вагиналната й усмивка всичко в мен се сриваше, като че ли не бе достатъчно да превъзмогна представата й, че Бог я е изпратил на Земята като дар за мъжкото съсловие (което диаметрално противоречеше с истината), а сега трябваше да се справям и с "вертикално усмихнатата дупка на метрото"... все пак не съм Б.Б. Излязох от тази връзка с 200 кинта седмично за сексолог и виагра, които ме издърпаха за космите на пубиса от водовъртежа на Моника и наранените ми чувства.

След Моника беше Ани, после Мая, а сега Даниела. Шибана меркантилна кучка и вечно болящата я глава. Предложих й брак с пръстен за 3 бона. Съгласи се. Дари ме с очарователен секс. Дори за малко да се хвана за миокарда й, бях толкова близо. 20 бона за сватба и смисълът на живота ми – малкият Александър, но никакъв достъп до „красивата” й душа.

Днес Сашко стана на три. Преди три месеца се запознах с Вера. С 10 години по-млада, интелигентна, перверзна и отворила душата си, за старческите ми извращения, като детска книжка. Можех спокойно да се плъзна по аортата, да проникна в предсърдието, да се излежавам в перикарда и да се гушкам на воля във всяка от камерите. Дали мисля да се развеждам? Не!? Когато е с Иван и Вера я боли глава…

Асен Ин

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо