Алюзия в проза (Разказ за една отминала любов)

Белите точки върху черния ръкав асоциираха с всичко друго, но не и с блуза на жена. И не тази жена се оглеждаше в бомбето на една мъжка бота. Може би тази същата бота, беше забелязана преди седмица да оставя сухи следи по мокрите павета на Цар Освободител, когато боядисан в златисто мим за миг забрави за уличния си спектакъл и се обърна след точките, които забързано ситнеха след ботата.

Асансьорът, който в ритъма на саксофон подскачаше между етажите внезапно спря. Спряха колелата, зъбците, пружините същоспряха. Аквариумът подскочи, водата полетя, с нея и тази оранжева гупа, чието око фокусира точките в милиони малки бели точици. Гупата се опита да извика. Не успя и изчезна от другата страна на плета.

Коментари

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност. Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо. Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...

Прочетете още

свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо

Прочетете още

у дома

Не се осмелявам да пиша, когато съм у дома. У дома човек се е най-уязвим, същевременно най-строг, Все прилагателни, които се зъбят на писането ми. А после идват и глаголите… У дома спя, ям, чистя, сънувам, къпя се, секарам ти, любя се или просто се чукам. У дома чета, ядосвам се, гледам телевизия или социалките… Празня се от съдържание. Затова пиша по хотелите:, където чаршафите се белеят, часовникът учтиво ми дава отсрочка, вдъхновението ми си плаща нощувките, влиза с малък куфар, и без адресна регистрация. Излиза и ме напуска.

Прочетете още

Парадокс на добрите намерения

Търсене в този блог