Пропускане към основното съдържание

най-лесно е да се събличам под погледа ти
миналото, копнежите, страховете, вините
при това самоуверено
сякаш съм те познавала праисторически
загасне ли дежурното, за мен е знак - не сме сами
и от браздата на носа ми пада сянка
по която тръгвам по сцената като трактор
и не мога да сляза

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
3 коментара
Прочетете още

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О
Публикуване на коментар
Прочетете още

Пътници

Има една история, която разказвам малко преди да забравя. Само когато паметта ми не се меша толкова в наратива мога да я нарисувам. Един ден тази история ще си тръгне, точно в деня преди да реша да я измисля наново. Но в нея вече няма да има нищо истинско. Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. В него вятърът влизаше с миризмата на прашния път, на мръсотия и леш. Автобусът беше пълен с млади хора с матова кожа и тъмни очи. Устите им пееха песен за любовта призори, когато само морето следеше влюбените да не извършат някой грях, преди да са се врекли пред Бога, а на мъртъвците да им се направи гусюл, да се завият в кефин, да им се кланят дженазе и да се погребат. В рейс като този се пътува с дълбока тегоба или глад за живот. Или и двете. Между всичките пътници има само един, чиято кожа е бяла, косите жълти, а очите сини, сини като небето. И ако всеки друг би имал привилегията да остане сам, да се скрие, то той пред всички носи своя товар с изправена глава и ръце, лег
1 коментар
Прочетете още