Ах, Мароко... Гореща лудост? Или илюзия на рай?!

Лудост. Лудешко е това препускане на сърцето. Сърце, чийто Бог е Аллах. Аллах е дете. И това сърце бие с ускорения ритъм на детското сърце. Създава музика с лъжици върху кухненската маса. Играе с храната, със сълзите, с любовта, с пустинята, с моторите на колите. Смее се, когато го прегръщаш. Притиска те силно. Души те. Плаче, когато си тръгваш. Когато умираш. Излива се, разпилява се и продължава. Чисто. Багажът оставя на гарата. А гарата оставя зад себе си. С всичките вагони, в които спи. Излиза на улицата. Прескача оградите. Втурва се на пясъка и рита топка. Коженото кълбо лети високо

между небето и океана. А детето чака да се върне и сегиз тогиз (от време на време) се заглежда, сочи и се смее на вдигнатите поли на някоя чужденка. Която се изчервява и прикляка сякаш ще скрие коленете си. С коси. Топката се връща. Отскача от земята и прескача оградата. За да се спусне по каменните улици на Медината. И да стигне до кожите. Детето Аллах остава зад оградата да играе на топка или на война. Тук при кожите Господ не съществува. Тук срещаш Мухаммед. Чието лице вчера е било и днес, ще бъде и утре. Мислите му текат като река и се вливат в океана.

Водите не започват и не свършват. Кожите на убитите животни взимат своите жертви. Когато погледнеш кожаря в очите реките на мислите му се превръщат в пустиня. Сърцето се забавя. Приближава се до камъка. Камъкът е вечен. Доколкото човек има съзнание за „вечност“. Християнинът в мен иска да отпие от виното, за да остави следа в пясъка на тези пустини. Но тук пият само неверниците. Кръвта на боговете не носи облекчение. А и това облекчение никому не е нужно. Тук товарът е човешкото безсмъртие, единственият начин да забавиш лудешкия бяг на сърцето вътре в теб. А детския смях на Аллах напомня колко близо до смъртта сме всъщност.