Пропускане към основното съдържание

Ах, Мароко... Гореща лудост? Или илюзия на рай?!

Лудост. Лудешко е това препускане на сърцето. Сърце, чийто Бог е Аллах. Аллах е дете. И това сърце бие с ускорения ритъм на детското сърце. Създава музика с лъжици върху кухненската маса. Играе с храната, със сълзите, с любовта, с пустинята, с моторите на колите. Смее се, когато го прегръщаш. Притиска те силно. Души те. Плаче, когато си тръгваш. Когато умираш. Излива се, разпилява се и продължава. Чисто. Багажът оставя на гарата. А гарата оставя зад себе си. С всичките вагони, в които спи. Излиза на улицата. Прескача оградите. Втурва се на пясъка и рита топка. Коженото кълбо лети високо
между небето и океана. А детето чака да се върне и сегиз тогиз (от време на време) се заглежда, сочи и се смее на вдигнатите поли на някоя чужденка. Която се изчервява и прикляка сякаш ще скрие коленете си. С коси. Топката се връща. Отскача от земята и прескача оградата. За да се спусне по каменните улици на Медината. И да стигне до кожите. Детето Аллах остава зад оградата да играе на топка или на война. Тук при кожите Господ не съществува. Тук срещаш Мухаммед. Чието лице вчера е било и днес, ще бъде и утре. Мислите му текат като река и се вливат в океана.
Водите не започват и не свършват. Кожите на убитите животни взимат своите жертви. Когато погледнеш кожаря в очите реките на мислите му се превръщат в пустиня. Сърцето се забавя. Приближава се до камъка. Камъкът е вечен. Доколкото човек има съзнание за „вечност“. Християнинът в мен иска да отпие от виното, за да остави следа в пясъка на тези пустини. Но тук пият само неверниците. Кръвта на боговете не носи облекчение. А и това облекчение никому не е нужно. Тук товарът е човешкото безсмъртие, единственият начин да забавиш лудешкия бяг на сърцето вътре в теб. А детския смях на Аллах напомня колко близо до смъртта сме всъщност. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...