Лудост. Лудешко е
това препускане на сърцето. Сърце, чийто Бог е Аллах. Аллах е дете. И това сърце
бие с ускорения ритъм на детското сърце. Създава музика с лъжици върху
кухненската маса. Играе с храната, със сълзите, с любовта, с пустинята, с
моторите на колите. Смее се, когато го прегръщаш. Притиска те силно. Души те.
Плаче, когато си тръгваш. Когато умираш. Излива се, разпилява се и продължава.
Чисто. Багажът оставя на гарата. А гарата оставя зад себе си. С всичките
вагони, в които спи. Излиза на улицата. Прескача оградите. Втурва се на пясъка
и рита топка. Коженото кълбо лети високо
между небето и океана. А детето чака
да се върне и сегиз тогиз (от
време на време) се заглежда,
сочи и се смее на вдигнатите поли на някоя чужденка. Която се изчервява и
прикляка сякаш ще скрие коленете си. С коси. Топката се връща. Отскача от
земята и прескача оградата. За да се спусне по каменните улици на Медината. И
да стигне до кожите. Детето Аллах остава зад оградата да играе на топка или на
война. Тук при кожите Господ не съществува. Тук срещаш Мухаммед. Чието лице
вчера е било и днес, ще бъде и утре. Мислите му текат като река и се вливат в
океана.
Водите не започват и не свършват. Кожите на убитите животни взимат
своите жертви. Когато погледнеш кожаря в очите реките на мислите му се
превръщат в пустиня. Сърцето се забавя. Приближава се до камъка. Камъкът е
вечен. Доколкото човек има съзнание за „вечност“. Християнинът в мен иска да
отпие от виното, за да остави следа в пясъка на тези пустини. Но тук пият само
неверниците. Кръвта на боговете не носи облекчение. А и това облекчение никому
не е нужно. Тук товарът е човешкото безсмъртие, единственият начин да забавиш
лудешкия бяг на сърцето вътре в теб. А детския смях на Аллах напомня колко близо
до смъртта сме всъщност.
Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност. Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо. Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
Коментари
Публикуване на коментар