Пропускане към основното съдържание

Ах, Мароко... Гореща лудост? Или илюзия на рай?!

Лудост. Лудешко е това препускане на сърцето. Сърце, чийто Бог е Аллах. Аллах е дете. И това сърце бие с ускорения ритъм на детското сърце. Създава музика с лъжици върху кухненската маса. Играе с храната, със сълзите, с любовта, с пустинята, с моторите на колите. Смее се, когато го прегръщаш. Притиска те силно. Души те. Плаче, когато си тръгваш. Когато умираш. Излива се, разпилява се и продължава. Чисто. Багажът оставя на гарата. А гарата оставя зад себе си. С всичките вагони, в които спи. Излиза на улицата. Прескача оградите. Втурва се на пясъка и рита топка. Коженото кълбо лети високо
между небето и океана. А детето чака да се върне и сегиз тогиз (от време на време) се заглежда, сочи и се смее на вдигнатите поли на някоя чужденка. Която се изчервява и прикляка сякаш ще скрие коленете си. С коси. Топката се връща. Отскача от земята и прескача оградата. За да се спусне по каменните улици на Медината. И да стигне до кожите. Детето Аллах остава зад оградата да играе на топка или на война. Тук при кожите Господ не съществува. Тук срещаш Мухаммед. Чието лице вчера е било и днес, ще бъде и утре. Мислите му текат като река и се вливат в океана.
Водите не започват и не свършват. Кожите на убитите животни взимат своите жертви. Когато погледнеш кожаря в очите реките на мислите му се превръщат в пустиня. Сърцето се забавя. Приближава се до камъка. Камъкът е вечен. Доколкото човек има съзнание за „вечност“. Християнинът в мен иска да отпие от виното, за да остави следа в пясъка на тези пустини. Но тук пият само неверниците. Кръвта на боговете не носи облекчение. А и това облекчение никому не е нужно. Тук товарът е човешкото безсмъртие, единственият начин да забавиш лудешкия бяг на сърцето вътре в теб. А детския смях на Аллах напомня колко близо до смъртта сме всъщност. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

у дома

  Не се осмелявам да пиша, когато съм у дома.  У дома човек се е най-уязвим, същевременно най-строг,  Все прилагателни, които се зъбят на писането ми. А после идват и глаголите… У дома спя, ям, чистя,  сънувам,  къпя се,  секарам ти,  любя се или просто се чукам. У дома  чета,  ядосвам се,  гледам телевизия  или социалките… Празня се от съдържание. Затова пиша по хотелите:, където чаршафите се белеят,  часовникът учтиво ми дава отсрочка, вдъхновението ми си плаща нощувките, влиза с малък куфар, и без адресна регистрация.  Излиза и ме напуска.
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...