По пътя на ликото

Стъпила съм си здраво в обувките, а обувките съм оставила на пътя. Там май останаха и стъпалата ми; прасците; бедрата; утробата; тазът; гърдите и шията. Един дъх и главата ми излетя от тялото и сега гледа от високо картата на света. Роднините, приятелите и няколко любовника са се превърнали в малки черни точици, които сякаш не мърдат или се движат едва забележимо. Тук горе не нося вече половите си белези и не определям в себе си женското или мъжкото начало и край. Тук съм си аз. Дори не и човек. Егото ми, принципите и няколко порока останаха долу в обувките ми. И бих ги гледала още дълго, топящи се, как изчезват. Но главата ми е завързана с конец. Балон на конец. Розов. Когато баща ми обичал майка ми в една зимна вечер посадил дървета под пясъците на косите й. Ликото от тези дървета имало особен цвят. Не червен и не бял. Розов. Затова си взимам обувките в ръка и тръгвам до пътя, за да не вървя по него. Ще ги напълня с вода, обувките и ще чакам да си посадя дърво, за да го полея.

Коментари

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност. Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо. Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Прочетете още

няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете, не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма

Прочетете още

свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо

Прочетете още

Парадокс на добрите намерения

Търсене в този блог