Пропускане към основното съдържание

Зимни въжделения


Студено е. Мога да го усетя в крайниците, пръстите на ръцете и краката започват да губят чувствителност. И този път е от времето. Със сигурност. Ако беше от спомените щеше да пълзи извътре. Чорапогащникът под панталоните не помага. Температурата навън е по минус десетобалната система. Тя теоретично не съществува, но бихме могли да я въведем, когато приемаме стоически януфевруарското време. Поносимо е. Нали носът ми все още е сух, а гърлото високомерно произнася думите без дрезгавост и кашлица. А поносимото би могло да се приеме като идилично. Тук се намесват мечтите, които за разлика от спомените, стоплят. Но вътрешното, ръцете са си все така студени като  краката. Внимателно обмислям последната мечта – да си купим четири-сезонна палатка и зимни чували. Не ми стига студът в апартамента, а искам да замръзнем в планината. Но ще замръзнем двамата. И кучето ще повлечем със себе си. Нали е най-добрият приятел на човека. Ето това е романтика. Котаракът ще остане замръзнал от глад в празния апартамент, нали така се е привързал към него. За него после ще напишат роман, а тялото му ще препарират и изложат в някоя градска галерия за съвременно изкуство. Нашите тела ще изядат гладни вълци. Палатката ще остане в планината. Пред нея ще забием испанското знаме „Вива ла револусион“. Обмислям още веднъж така заскрежената картинка. И вместо да ти я подаря в няколко думи на листа написвам „След 3 месеца съжителство, не е ли време да си купим рибка?“.       

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо