О, бленувана неувереност моя

Снимка: Веско Николов

О, бленувана неувереност моя, как те зовях да оцветиш сивотата на това ежедневие. И да изтриеш сивия цвят от градските гълъби. Слели се с улиците.

О, блян, поспри, не бързай. Не се съгласявай, мъчи ме.

О, усойницо, защо не пожела да продължиш игривото сладострастие.

О, о, о... досадна пародия на думите, на чувствата, на мислите. Поезията на влюбения, неговото творчество, са сладникаво румолене, което освен възлюбената, никой друг не би могъл да понесе. Няма ли пречка, конфликт, борба. Няма ли страдание, изкуството е невъзможно. Щастливата любов е убиец на литературата, на музиката, на театъра. Единствено изобразителното изкуство[1] би могло да я използва. Да я приласкае. Да я съблече. Гола, за да я овековечи.

О, развратнице, щастието ще погуби и двамата ни.

Из повестта "Представлението", очаквайте през 2018

[1] Да се чете: и фотографията, думата е извадена от фразата, за да не тежи на ритъма й.

Коментари

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност. Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо. Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...

Прочетете още

свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо

Прочетете още

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...

Прочетете още

Парадокс на добрите намерения

Търсене в този блог