Пропускане към основното съдържание

Тъмна басня



Лястовицата е птица с малки размери от разред врапчоподобни. Има няколко вида, които са заплашени от изчезване вследствие на влиянието на хората, и в същото време други видове са доста добре адаптирани към човешката среда и успешно съжителстват с тях. Те са изключително бързи и маневрени летци, които развиват скорост до 120 км/ч. Лястовиците са моногамни. Загубили един път партньора си те се отправят на север, в своето последно пътуване към Вечния мрак. Срещнеш ли такава птица, не се опитвай да й засвириш, сетивата й закърняват в основата на контурните крила, не я храни, хранопроводът и стомахът й се превръщат в катран и не поглеждай в очите й, там в малка затихваща буря се ражда Вечният мрак, който се храни с нейните бели пера.

В първите дни лястовицата пази спомените си: как са я наричали, кои са родителите й, дали е от област планинска или равнинна. В малката главица обаче се загнездва един шум. 

В началото фонов. Мислите продължават да се прескачат: тъгата, носталгията, колебанията, съмненията. 

В последвалите дни, шумът се разраства и поглъща мислите, разяжда невроните, прегражда пътя на картините, дърветата, облаците, лястовицата вече не вижда светът в неговите ярки цветове. Тя вече няма цветове. В края на третата седмица върху стомаха, свил се празен към гръбначанат кост, са останали само две бели пера. Не се спира да яде, но не изпитва глад. Не се спира да пие вода, но не изпитва жажда. 

Светът губи очертанията си. Лястовицата губи въображението си. Дървета без листа. Без клони. С дълги черни езици, пламъци, които я обгръщат, горят. Тя беше птица, художник. Въображението й си тръгва трудно. Тръгва си. 

Пада предпоследното бяло перо. Лети в тъмното. В студеното. Не, не й е студено. Забравя за студа. Снегът, който блъска в лицето й е черна нощ. Снощи, беше. Утре, отдавна вече е било, вчера. Сенките губят очертанията си, вече не ги разпознава. В обсебващия шум се блъска последната молитва 

И нова звукова вълна я помита. Някъде долу се молят старци, някъде долу вият вълци, някъде долу последната свещ, на последния вярващ угасва. 

Последното бяло перо полита, някъде долу. 

Черната пихтия, свистяща на Север смърди на мърша. Разлага се. Гниенето ще продължи още три дни и парчетата ще се сипят по северните склонове на Тъмните планини. Изгладнели хищници ще оголват зъби, онези на които е останал здрав разум, ще ги заобикалят. Гнойта ще пои недрата. В ядрото.

Някъде долу. 








Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо