Лястовицата е птица с малки размери от разред врапчоподобни. Има няколко вида, които са заплашени от изчезване вследствие на влиянието на хората, и в същото време други видове са доста добре адаптирани към човешката среда и успешно съжителстват с тях. Те са изключително бързи и маневрени летци, които развиват скорост до 120 км/ч. Лястовиците са моногамни. Загубили един път партньора си те се отправят на север, в своето последно пътуване към Вечния мрак. Срещнеш ли такава птица, не се опитвай да й засвириш, сетивата й закърняват в основата на контурните крила, не я храни, хранопроводът и стомахът й се превръщат в катран и не поглеждай в очите й, там в малка затихваща буря се ражда Вечният мрак, който се храни с нейните бели пера.
В първите дни лястовицата пази спомените си: как са я наричали, кои са родителите й, дали е от област планинска или равнинна. В малката главица обаче се загнездва един шум.
В началото фонов. Мислите продължават да се прескачат: тъгата, носталгията, колебанията, съмненията.
В последвалите дни, шумът се разраства и поглъща мислите, разяжда невроните, прегражда пътя на картините, дърветата, облаците, лястовицата вече не вижда светът в неговите ярки цветове. Тя вече няма цветове. В края на третата седмица върху стомаха, свил се празен към гръбначанат кост, са останали само две бели пера. Не се спира да яде, но не изпитва глад. Не се спира да пие вода, но не изпитва жажда.
Светът губи очертанията си. Лястовицата губи въображението си. Дървета без листа. Без клони. С дълги черни езици, пламъци, които я обгръщат, горят. Тя беше птица, художник. Въображението й си тръгва трудно. Тръгва си.
Пада предпоследното бяло перо. Лети в тъмното. В студеното. Не, не й е студено. Забравя за студа. Снегът, който блъска в лицето й е черна нощ. Снощи, беше. Утре, отдавна вече е било, вчера. Сенките губят очертанията си, вече не ги разпознава. В обсебващия шум се блъска последната молитва
И нова звукова вълна я помита. Някъде долу се молят старци, някъде долу вият вълци, някъде долу последната свещ, на последния вярващ угасва.
Последното бяло перо полита, някъде долу.
Черната пихтия, свистяща на Север смърди на мърша. Разлага се. Гниенето ще продължи още три дни и парчетата ще се сипят по северните склонове на Тъмните планини. Изгладнели хищници ще оголват зъби, онези на които е останал здрав разум, ще ги заобикалят. Гнойта ще пои недрата. В ядрото.
Някъде долу.
Коментари
Публикуване на коментар