Парадокс на добрите намерения

    Мила К. , Аз не мисля, аз виждам.  По-трудно ми е да следвам тези логически връзки на изложението, които скрепяват понятията едно с друго. Много от тях нямат нито тяло, нито очи, нито дори крака и ръце. Не се движат. Някой ги нарича, някога, и сега, когато този някой го няма, когато някога не съществува, някой друг ги изрича. Думите ме объркват, защото не ги виждам. Как изглеждат „мислите“? Как се движи „щастието“? Какви са цветовете на „тъгата“? Колко е голяма „дързостта“? С подобни въпроси се изтезавам ежедневно. Сядам в градината, отпускам глава и оставям образите да воюват за понятията. Ето например завчера в градината влиза млада двойка. И двамата треперят едва забележимо. Обикалят между скулптурите, влизат из стаите, лутат се между етажите. Често спират пред онези лица с широко отворени усти, с присвити или дори затворени очи. В големите прозорци във вестибюла извръщат погледи от собственото си отражение и съзерцават отражението на другия, сякаш и то е камък, както всичко нао

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

нощ, нима си ненаситна, в маслиновите клонки черни пръсти впила, с жасминна сласт, ме мамиш вънка да политна, утеха да ми бъдеш, скръбна нежност спотаила върви си, мила, не ще ме ти поблазниш да скоча в звездните ти бездни, крила разперила съм в стаите си празни, гнездо съм свила в спомени копнежни...

Скъпи приятелю, Трудът ми за етичното и естетичното е към своя край. На път съм да приключа с тази тема, която от самото начало съзнавах като необятна, но към която дръзнах да посегна заради по-особените си убеждения или наблюдения, както е по-честно да се каже. Към настоящото писмо прилагам ръкописа на книгата, а писмото прилагам към ръкописа като изповед за източника на моето вдъхновение, изразявайки дълбоката си признателност към онази, чиито възгледи аз изследвах, описвах и в които почти фанатично вярвам, заради техния житейски натурализъм и семпла духовност. Макар в думите ми да се усеща възхищение и обвързаност, то бързам да те извадя от заблуждение и да уточня, че не ти пиша, за да говоря за благоверната ми съпруга - Жасмина. Макар и на нея да не липсват висши добродетели, то онази, която е обект на моите наблюдения и която в някакъв смисъл е повече автор на настоящия труд, отколкото съм аз е Мария, перачката. Не зная, дали си имал удоволствието да се срещнеш или благос

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах

Скъпи Симо,  Работното ми място е стара писалищна маса, от двете страни на която се издигат рафтове с книги. Една колона от дясната й, и една колона от лявата й страна. Дали някой е подредил книгите по автори, по жанр или по философия за живота? Присвивам очи и се вглеждам внимателно в дясната колона. Зад стара стъклена бутилка рядък алкохол, по стените на която е застинал течащият някога парафин, се вижда издание на “Властелинът на пръстените“, до него „Щастливият принц“ на Оскар Уайлд, най-вдясно са „Влюбените“ на Пиер Бизу, все художествена литература. Случайно или не, на колоната в ляво се намират учебници, речници и научни източници. По-голямата част на китайски език. Нищо не разбирам. Според мен обаче онзи, който някога е подредил стаята е бил древен китайки мъдрец и за него непонятна е била дясната колона. Затова не само денем, но и нощем, е палил свещта и дълго се е взирал във въображението на авторите. Не, той далеч не е бил необразован и е владеел множество езици, но