Пропускане към основното съдържание

Естетика и етика в практиката на ежедневието

Скъпи приятелю,

Трудът ми за етичното и естетичното е към своя край. На път съм да приключа с тази тема,
която от самото начало съзнавах като необятна, но към която дръзнах да посегна заради по-особените си убеждения или наблюдения, както е по-честно да се каже. Към настоящото писмо прилагам ръкописа на книгата, а писмото прилагам към ръкописа като изповед за източника на моето вдъхновение, изразявайки дълбоката си признателност към онази, чиито възгледи аз изследвах, описвах и в които почти фанатично вярвам, заради техния житейски натурализъм и семпла духовност.

Макар в думите ми да се усеща възхищение и обвързаност, то бързам да те извадя от заблуждение и да уточня, че не ти пиша, за да говоря за благоверната ми съпруга - Жасмина. Макар и на нея да не липсват висши добродетели, то онази, която е обект на моите наблюдения и която в някакъв смисъл е повече автор на настоящия труд, отколкото съм аз е Мария, перачката.

Не зная, дали си имал удоволствието да се срещнеш или благословията да размениш няколко думи с Мария в нашия дом. Тя работи за семейството ни от години и винаги прави впечатление на свободолюбива и своенравна жена. Преди да си помислиш обаче, че правя самопризнание за прелюбодейство, то нека ти кажа, че Мария е в края на петдесетата си година и макар и множество пъти да съм я съзерцавал гола до потока в гората, то нейната физическа голота за мен тридесетгодишния съпруг и баща не представлява особен интерес. Голотата на нейния ум обаче, която тя така невъздържано, с лекота и ирония, ексхибиционира пред големия философ, тя ме възбужда и увлича, тя ме кара да я преследвам и да я въздигам до Киркегор, Шопенхауер и Ницше.

И до ден днешен подозирам, че Мария не ме познава като мислител, а само като съпруга на Жасмина, с не особено добре изградени хигиенни навици и с твърде еднообразно долно бельо. Но за мен така е по-добре, защото само като такъв аз можех да бъда свидетел на възгледите й за етиката и естетиката , често отекващи в коша за пране или диалогизиращи с горските нимфи.

В един от първите ми спомени аз стоя на писалищната маса, а Мария грижливо събира чаршафите от леглото и възкликва “Не смятате ли, Симон, че моралът и благоприличието на съвременната буржоазия се саморазобличават в петната от кафе и съблазън по чаршафите на господарите в ръцете на слугините?” Сепнат от дяволития й глас в момента, в който се обърнах тя вече крачеше с широката си походка и я видях да се отдалечава в дъното на коридора. Години по-късно, когато веднъж се осмелих да я попитам защо не записва мислите си, тя сви рамене и се усмихна “Че кой би си губил времето да чете подобни глупости?“

И така аз записах всичко. С усърдието на летописец и с вярата, че мислите са преди действията и като такива те трябва отговорно да бъдат изучавани и да ни водят едва след внимателната им анализа и съпоставка с мислите на тези преди нас, и очакванията и прогнозите, които бихме могли да направим за мислите на тези, които идват след нас. Съзнавам, че подобни разсъждения са предателство към Мария и нейния светоглед. Но по дяволите, Кристиян, не сме ли виновни ние - мъжете, ние - модерните буржоа, ние - мислителите, че брилянтният ум на една обикновена жена е премазван в практиката на ежедневието?!

Подписвам книгата със своите инициали, за да бъда сигурен, че те няма да я съдят, преди да я прочетат, но неин автор си остава Мария.

Твой скъп приятел Симон В. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо