Скъпи приятелю,
Трудът ми за етичното и естетичното е към своя край. На път съм да приключа с тази тема,
която от самото начало съзнавах като необятна, но към която дръзнах да посегна заради по-особените си убеждения или наблюдения, както е по-честно да се каже. Към настоящото писмо прилагам ръкописа на книгата, а писмото прилагам към ръкописа като изповед за източника на моето вдъхновение, изразявайки дълбоката си признателност към онази, чиито възгледи аз изследвах, описвах и в които почти фанатично вярвам, заради техния житейски натурализъм и семпла духовност.
Макар в думите ми да се усеща възхищение и обвързаност, то бързам да те извадя от заблуждение и да уточня, че не ти пиша, за да говоря за благоверната ми съпруга - Жасмина. Макар и на нея да не липсват висши добродетели, то онази, която е обект на моите наблюдения и която в някакъв смисъл е повече автор на настоящия труд, отколкото съм аз е Мария, перачката.
Не зная, дали си имал удоволствието да се срещнеш или благословията да размениш няколко думи с Мария в нашия дом. Тя работи за семейството ни от години и винаги прави впечатление на свободолюбива и своенравна жена. Преди да си помислиш обаче, че правя самопризнание за прелюбодейство, то нека ти кажа, че Мария е в края на петдесетата си година и макар и множество пъти да съм я съзерцавал гола до потока в гората, то нейната физическа голота за мен тридесетгодишния съпруг и баща не представлява особен интерес. Голотата на нейния ум обаче, която тя така невъздържано, с лекота и ирония, ексхибиционира пред големия философ, тя ме възбужда и увлича, тя ме кара да я преследвам и да я въздигам до Киркегор, Шопенхауер и Ницше.
И до ден днешен подозирам, че Мария не ме познава като мислител, а само като съпруга на Жасмина, с не особено добре изградени хигиенни навици и с твърде еднообразно долно бельо. Но за мен така е по-добре, защото само като такъв аз можех да бъда свидетел на възгледите й за етиката и естетиката , често отекващи в коша за пране или диалогизиращи с горските нимфи.
В един от първите ми спомени аз стоя на писалищната маса, а Мария грижливо събира чаршафите от леглото и възкликва “Не смятате ли, Симон, че моралът и благоприличието на съвременната буржоазия се саморазобличават в петната от кафе и съблазън по чаршафите на господарите в ръцете на слугините?” Сепнат от дяволития й глас в момента, в който се обърнах тя вече крачеше с широката си походка и я видях да се отдалечава в дъното на коридора. Години по-късно, когато веднъж се осмелих да я попитам защо не записва мислите си, тя сви рамене и се усмихна “Че кой би си губил времето да чете подобни глупости?“
И така аз записах всичко. С усърдието на летописец и с вярата, че мислите са преди действията и като такива те трябва отговорно да бъдат изучавани и да ни водят едва след внимателната им анализа и съпоставка с мислите на тези преди нас, и очакванията и прогнозите, които бихме могли да направим за мислите на тези, които идват след нас. Съзнавам, че подобни разсъждения са предателство към Мария и нейния светоглед. Но по дяволите, Кристиян, не сме ли виновни ние - мъжете, ние - модерните буржоа, ние - мислителите, че брилянтният ум на една обикновена жена е премазван в практиката на ежедневието?!
Подписвам книгата със своите инициали, за да бъда сигурен, че те няма да я съдят, преди да я прочетат, но неин автор си остава Мария.
Трудът ми за етичното и естетичното е към своя край. На път съм да приключа с тази тема,
която от самото начало съзнавах като необятна, но към която дръзнах да посегна заради по-особените си убеждения или наблюдения, както е по-честно да се каже. Към настоящото писмо прилагам ръкописа на книгата, а писмото прилагам към ръкописа като изповед за източника на моето вдъхновение, изразявайки дълбоката си признателност към онази, чиито възгледи аз изследвах, описвах и в които почти фанатично вярвам, заради техния житейски натурализъм и семпла духовност.
Макар в думите ми да се усеща възхищение и обвързаност, то бързам да те извадя от заблуждение и да уточня, че не ти пиша, за да говоря за благоверната ми съпруга - Жасмина. Макар и на нея да не липсват висши добродетели, то онази, която е обект на моите наблюдения и която в някакъв смисъл е повече автор на настоящия труд, отколкото съм аз е Мария, перачката.
Не зная, дали си имал удоволствието да се срещнеш или благословията да размениш няколко думи с Мария в нашия дом. Тя работи за семейството ни от години и винаги прави впечатление на свободолюбива и своенравна жена. Преди да си помислиш обаче, че правя самопризнание за прелюбодейство, то нека ти кажа, че Мария е в края на петдесетата си година и макар и множество пъти да съм я съзерцавал гола до потока в гората, то нейната физическа голота за мен тридесетгодишния съпруг и баща не представлява особен интерес. Голотата на нейния ум обаче, която тя така невъздържано, с лекота и ирония, ексхибиционира пред големия философ, тя ме възбужда и увлича, тя ме кара да я преследвам и да я въздигам до Киркегор, Шопенхауер и Ницше.
И до ден днешен подозирам, че Мария не ме познава като мислител, а само като съпруга на Жасмина, с не особено добре изградени хигиенни навици и с твърде еднообразно долно бельо. Но за мен така е по-добре, защото само като такъв аз можех да бъда свидетел на възгледите й за етиката и естетиката , често отекващи в коша за пране или диалогизиращи с горските нимфи.
В един от първите ми спомени аз стоя на писалищната маса, а Мария грижливо събира чаршафите от леглото и възкликва “Не смятате ли, Симон, че моралът и благоприличието на съвременната буржоазия се саморазобличават в петната от кафе и съблазън по чаршафите на господарите в ръцете на слугините?” Сепнат от дяволития й глас в момента, в който се обърнах тя вече крачеше с широката си походка и я видях да се отдалечава в дъното на коридора. Години по-късно, когато веднъж се осмелих да я попитам защо не записва мислите си, тя сви рамене и се усмихна “Че кой би си губил времето да чете подобни глупости?“
И така аз записах всичко. С усърдието на летописец и с вярата, че мислите са преди действията и като такива те трябва отговорно да бъдат изучавани и да ни водят едва след внимателната им анализа и съпоставка с мислите на тези преди нас, и очакванията и прогнозите, които бихме могли да направим за мислите на тези, които идват след нас. Съзнавам, че подобни разсъждения са предателство към Мария и нейния светоглед. Но по дяволите, Кристиян, не сме ли виновни ние - мъжете, ние - модерните буржоа, ние - мислителите, че брилянтният ум на една обикновена жена е премазван в практиката на ежедневието?!
Подписвам книгата със своите инициали, за да бъда сигурен, че те няма да я съдят, преди да я прочетат, но неин автор си остава Мария.
Твой скъп приятел Симон В.
Коментари
Публикуване на коментар