Пропускане към основното съдържание

Естетика и етика в практиката на ежедневието

Скъпи приятелю,

Трудът ми за етичното и естетичното е към своя край. На път съм да приключа с тази тема,
която от самото начало съзнавах като необятна, но към която дръзнах да посегна заради по-особените си убеждения или наблюдения, както е по-честно да се каже. Към настоящото писмо прилагам ръкописа на книгата, а писмото прилагам към ръкописа като изповед за източника на моето вдъхновение, изразявайки дълбоката си признателност към онази, чиито възгледи аз изследвах, описвах и в които почти фанатично вярвам, заради техния житейски натурализъм и семпла духовност.

Макар в думите ми да се усеща възхищение и обвързаност, то бързам да те извадя от заблуждение и да уточня, че не ти пиша, за да говоря за благоверната ми съпруга - Жасмина. Макар и на нея да не липсват висши добродетели, то онази, която е обект на моите наблюдения и която в някакъв смисъл е повече автор на настоящия труд, отколкото съм аз е Мария, перачката.

Не зная, дали си имал удоволствието да се срещнеш или благословията да размениш няколко думи с Мария в нашия дом. Тя работи за семейството ни от години и винаги прави впечатление на свободолюбива и своенравна жена. Преди да си помислиш обаче, че правя самопризнание за прелюбодейство, то нека ти кажа, че Мария е в края на петдесетата си година и макар и множество пъти да съм я съзерцавал гола до потока в гората, то нейната физическа голота за мен тридесетгодишния съпруг и баща не представлява особен интерес. Голотата на нейния ум обаче, която тя така невъздържано, с лекота и ирония, ексхибиционира пред големия философ, тя ме възбужда и увлича, тя ме кара да я преследвам и да я въздигам до Киркегор, Шопенхауер и Ницше.

И до ден днешен подозирам, че Мария не ме познава като мислител, а само като съпруга на Жасмина, с не особено добре изградени хигиенни навици и с твърде еднообразно долно бельо. Но за мен така е по-добре, защото само като такъв аз можех да бъда свидетел на възгледите й за етиката и естетиката , често отекващи в коша за пране или диалогизиращи с горските нимфи.

В един от първите ми спомени аз стоя на писалищната маса, а Мария грижливо събира чаршафите от леглото и възкликва “Не смятате ли, Симон, че моралът и благоприличието на съвременната буржоазия се саморазобличават в петната от кафе и съблазън по чаршафите на господарите в ръцете на слугините?” Сепнат от дяволития й глас в момента, в който се обърнах тя вече крачеше с широката си походка и я видях да се отдалечава в дъното на коридора. Години по-късно, когато веднъж се осмелих да я попитам защо не записва мислите си, тя сви рамене и се усмихна “Че кой би си губил времето да чете подобни глупости?“

И така аз записах всичко. С усърдието на летописец и с вярата, че мислите са преди действията и като такива те трябва отговорно да бъдат изучавани и да ни водят едва след внимателната им анализа и съпоставка с мислите на тези преди нас, и очакванията и прогнозите, които бихме могли да направим за мислите на тези, които идват след нас. Съзнавам, че подобни разсъждения са предателство към Мария и нейния светоглед. Но по дяволите, Кристиян, не сме ли виновни ние - мъжете, ние - модерните буржоа, ние - мислителите, че брилянтният ум на една обикновена жена е премазван в практиката на ежедневието?!

Подписвам книгата със своите инициали, за да бъда сигурен, че те няма да я съдят, преди да я прочетат, но неин автор си остава Мария.

Твой скъп приятел Симон В. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести