Пропускане към основното съдържание

The Queen's gambit

На "Парадокс на добрите намерения" гостува Петя Йосифова-Хънкинс, доктор по културология, хореограф и кино-режисьор, за да направи своя първи ход с белите фигури... 

Всичко започва така, от един роман на Уолтър Тревис от 1983, който подобно на съдбата на автора си живо описва красотата, декоративността и префинената естетика на външния свят, който се разстила пред окото на читателя, а в бъдеще и зрителя, на фона на една вътрешна драматичност на главния герой. Уникалността на индивидуалността изпъква в най-ярки краски на фона на пъстрия и многолик живот в Сан Франциско от 60-те години. 




Гамбитът на кралицата. Стратегията на жертвената фигура с цел триумф на победата съвсем явно кореспондира със сюжетната линия. Едно дете станало жертва на враждебния свят на възрастните триумфира в една необичайна игра, в която жените са само свидетели. Филмът събужда дълбоко усещане за носталгия по нещо, което никога не се е случило. Време, което би могло да тече само наобратно. Време, в което нито един руснак не би могъл да бъде матиран от нито една американка. Шахът е стратегическа игра на война. Шахматната дъска е видимият черно-бял свят, фигурите на населяват този свят и го пронизват със отблясъците на на титлите си, ходовете си, войните си. Всеки ход е изстрел. Всеки ход е острие на бръснач. Всеки ход е смърт. Смъртта на Русия е немислима. Днес тази история ни изглежда възможна, но преди 50 години, това би означавало трета световна война. На нас зрителите, така ни се иска да вярваме в идоли, във възможността реалността да се пропука и през тази пукнатина да видим нова реалност, тази на една силна, самоуверена, побеждаваща жена, която минава през всичко и всички, за да направи своя гамбит. И ето пешката е вече на дъската, а безбройните комбинации от ходове и сюжети се надпреварват със секундите на часовника. Между секундите населяват вселените на отделните герои, на техните любови, кариери, стремежи за власт, самотите им, опиатите, отлетелите случвания. 




Малкото безпомощно момиченце от сиропитилището върви по улиците на Москва в кашмирено снежно бяло палто, червилото танцува по устните й, очите жадно търсят извора. Намират го. Сред парцаливите и износени, овехтели и изпозакърпени възрастни мъже, които играят своята игра на война. Това е истинският гамбит.

Филмът не разказва за играта на шах, а за играта на живот. Никога не проследяваме перипетиите на партия, но винаги усещаме вътрешното, човешко напрежение и концентрация. Зрителя няма възможност да предвижда ходовете, да участва в играта, той може само да преживява ходовете и играта през героите на филма.

И последно един голям урок, който ни дава сериала:

“Престани да дълбаеш!”

Един от най-вълнуващите моменти от сериала, когато Бет се е изгубила между фигурите на шахматната дъска, съзнанието й е посивяло от опиятите, черно-белите квадратчета са се разляли в кехлибарения цвят на уискито. При нея идва Джолин и й казва: “Моя съвет, спри да дълбаеш.”

Наистина ние бихме могли да бъдем най-яростните врагове на самите себе си. Повърхността също може да бъде красива. Когато спрем да да се взираме, окото тържествува. Спирам да дълбая листа с химикал, оставям окото ви да се плъзне по сериала.

Петя Йосифова-Хънкинс


The Queen's gambit

Жанр: Драма Сериали
Държава: САЩ
Година: 2020 7 x 70 мин.
Режисьор: Скот Франк

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести