Парадокс на добрите намерения

Заблъскана, застинала в спомена ни, се боря да докажа - бил е истина, Колажът ми разпада се безформен, в него твои снимки липсват. Да се снимаш знам, за теб не е присъщо, душите, видиш ли, остават в негатива. Пази си твоята, и времето, и чувствата, не се хаби да ме наричаш "мила". Недей, не ме упреквай ненаситно, задето продължих нататък Душата ти и днес е волна птица, на лентата ми - пръстов отпечатък.

Тя е застанала върху клепачите ми и косите й са в моите. Тя е чертеж на ръката ми, Цвят на окото ми. В моята сянка тя е потънала като камък в небето. Очите й - винаги отворени, очи, които не ме оставят да спя. Сънищата й днес изпаряват слънцето, а мен карат да се смея, да плача и да се смея, да говоря безмълвен. В процес на превод от френски: Валерия Димитрова и Родриг Де Ферлук

Белите точки върху черния ръкав асоциираха с всичко друго, но не и с блуза на жена. И не тази жена се оглеждаше в бомбето на една мъжка бота. Може би тази същата бота, беше забелязана преди седмица да оставя сухи следи по мокрите павета на Цар Освободител, когато боядисан в златисто мим за миг забрави за уличния си спектакъл и се обърна след точките, които забързано ситнеха след ботата. Асансьорът, който в ритъма на саксофон подскачаше между етажите внезапно спря. Спряха колелата, зъбците, пружините същоспряха. Аквариумът подскочи, водата полетя, с нея и тази оранжева гупа, чието око фокусира точките в милиони малки бели точици. Гупата се опита да извика. Не успя и изчезна от другата страна на плета.   

В караваната на наш'то недоволство запечатах пръстите ни впити в мрака Шекспиров сонет ни шепнат устните ресни от светлина са ни телата Животът ни с теб би бил илюзия, а радостта - единствен недостатък

Гълъбова самота сред ято врани  е твоят помен и споменът за любовта ми  не е само спомен а дом, в който се прибирам уморена 

Не спирам да търся целта ми. Не съм добър човек.  Няма оправдание, философия според която да съм. За това ли, или поради друга особеност често се чувствам различен. Развил съм някаква хамелеонска способност да се харесвам на хората по техните критерии. Идва краят на още една седмица след часове седене и говорене с десетки хора, но си запомнил един час с един човек, обсъждали сте правото на глас на врабчетата, даже сте се сдърпали за това, но помниш него. Пейката, слънцето, вятъра.  Разбираш, че това е бил правилният човек, правилното място, правилният час. Тръгваш си и знаеш, че някой те познава като лош, но не избягва прегръдката ти. Помниш часът защото в него не си бил различен или поне не те е интересувало какъв си. Помниш човека срещу теб, човек, който не се е интересувал какъв е и е споделил себе си за час. Още не съм напълно искрен, но за обяд стига

арт ЕКГ-то ми показва неравноделния ритъм на този пърформанс устните ти се отварят и затварят, а не излиза и звук езикът на пираните ми е добре познат но нямах време да отплавам