Пропускане към основното съдържание

Втора цедка – за еклектиката в политиката, за визите, за комунизма и за това - как Евгени си изтри facebook-а

Във философията – еклектика се нарича онзи подход за взимане на решения, при който „човек не се придържа изцяло към едни и същи парадигми или заключения, ами взема предвид различни теории, за да добие изчерпателна представа за някой феномен или за да приложи дадена теория”. В изкуството – това е смесването на различни стилове в една и съща творба, визуализиращо се в две насоки – другото име на кича или проява на новаторски вкус, поставяне на акцент в една на пръв поглед изчистена концепция. В политиката – еклектиката е същност, да обещаем на едни хора – едни неща, които биха могли да се случат единствено и само в идеални условия, в които не взимаме предвид въздействието на съпротивителните сили и в последствие, да се сетим за Третия принцип на механиката, когато стигнем до извършване на действие. Еклектиката в политиката всъщност е елегантният начин да оправдаем здравия разум и въпреки всичко да опазим имиджа, необходим за оставането в нея.

Какво обаче се случва, когато върху еклектиката се изгради културата на цяла една нация? Ето някои факти:

Въпреки, че пуританизмът възниква в Англия през ХVII век, към днешна дата е най-разпространен в САЩ, където Денят на благодарността се превръща в официален празник. В същността на Деня на благодарността е голямата признателност, която колонистите изпитвали към индианците, за това, че им разкрили тънкостите при лова на дивеч и риба и помогнали за оцеляването им при пристигането в Америка.

През 1890 г. армията на САЩ извършва масово избиване на над 400 индианци от племето Дакота в резервата Пайн Ридж, разбира се – това събитие далеч не е уникално, но вниквайки по-дълбоко в семантиката на думата резерват – бихме могли да го категоризираме като проява на извънредна жестокост.

Американското гражданство – в исторически план, винаги е било причина за гордост, съдържайки в себе си понятия като толерантност, свобода и демокрация.

Същевременно признаването на индианците като „коренни американци“ или „американци по произход“ продължава да подлежи на оспорван дебат сред американската нация.

Държавата, в която Свободата „без да пречиш на другарчето” е основна ценност, е същата която изкупува въглеродни емисии, води война, след война, под шапката на „запазването на световния мир” и нарушава голяма част от основните човешки права в името на т.нар. сигурност, същата, която претендирайки свобода на словото и истината над всичко, провежда най-мащабната ПР кампания над собственото си население.

Въпреки, че в САЩ комунизмът не получава търсената популярност дори в началото на ХХ век, а фашистките организации не добиват масов характер, или именно заради това, днес „под сурдинка” американските власти безскрупулно навлизат в т.нар лично пространство на т.нар. граждани, с т.нар. им права. За да се стигне до там, че след като facebook в рамките на пълна седмица надмина по посещаемост google се превърна в любимо място на агентите от ФБР.

....................................................................................

И в подкрепа на всичкото казано – аз не вярвам в теорията за световната конспирация.

И целият този преамбюл – предизвикан от недоволството, че не получих виза? Не, по-скоро предизвикан от недоволството, че я поисках… а историята беше друга :)

И… защо ли Евгени си изтри facebook-a?!

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо