Пропускане към основното съдържание

Отговори

Драга Моя,

Отново седя на ръба на скалата, търся те на границата на хоризонта и в звука на вълните. Знам, че си някъде там, пропуснах заминаването ти улисан в злободневните грижи на замъка, съжалявам мила.

Сега ти пориш вълните, последвала желанията и мечтите си. На мен ми се отдава добър случай да докажа думите си, така пламенно изричани пред теб. Опитвам се да стъпя здраво на Скалата, да черпя от нейната сила. Всеки повей обаче, съзнанието ми превръща в ураган. Всяка вълна в трагична буря.

Самотната стая и твърдият нар още пазят аромата ти, спомен от дните ни. Май е време да проява дързостта така нехарактерна за мен, да отворя прозореца, да сменя въздуха и в очакване на пристигането ти да дълбая и разширявам, коридори и стаи, с надежда следващия път залисана в броденето им да останеш завинаги.

Нескромен и очакващ Г.М.Х.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо