Пропускане към основното съдържание

Колко ти остава?

Шлинг-шлянг, пльок, бзиииииийт…

Фииииииииииииииииииииииииииииииуууууу

или друго.

В търсене на модерното „тик-так”,
звукът на подадената команда
към Duo core процесора
все още измерва онова
имагинерното
пространство в пространството
времето.

Шлинг-шлянг, пльок, бзиииииийт…

Колко ти остава?

За да гониш парите; За да създаваш идеали; За да се кланяш на кумири; За да търсиш смисъла; За да осмислиш действията; За да оправдаваш грехове; За да следваш принципи; За да се давиш в суета; За да се възхищаваш на красивото; За да осмиваш грозното; За да превъзнасяш доброто; За да заклеймяваш злото; За да се съешаваш; За да се размножаваш; За да искаш; За да търсиш; За да избираш; За да плачеш; За да молиш; За да се молиш…

Шлинг-шлянг, пльок, бзии…

Колко ти остава?

Шлинг-шлянг, пльо…

Колко ти остава?

Шлинг-шлянг…

Няма време…

Шлинг…

Колко ти остава, за да обичаш?

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо